Читать «Кървава песен» онлайн - страница 50

пак ще се боря аз, тъй както съм се борил —

за него… Но кога се готви върху нас

напаст — не пита се дали е сгоден час,

нито пък дали сме приготвени, се пита!

Ръцете сгърнати — това не е защита,

страх от бедите не спасява от беда!

Превари ни врагът — сега е нам реда

да го превариме… Съратници! Другари!

Достойни за това, което ни завари,

да бъдем — за денят, во кърви осветен!

Победен ли е той, или на пропаст ден —

велик и свят е ден! Това едничко зная; —

и в него е за нас началото на края!

Готви се, но бъди и с малкото готов!

Когато позове живота — първи зов

в юнашкото сърце пръв отзив да намери.

И свят успех крила над нази ще разпери.

И дълг и свят завет ни вика да вървим

на смърт или живот — и ний ще победим!

Че силата ни е во вярата ни свята —

победно в битвите оръжье на земята…

Приготвили сме ний, каквото сме могли —

и вяра в делото дух смел ще окрили

за подвиг. Може би то малко да се види

на тия, що им се живот за подвиг свиди —

но в малкото личи великата душа!

И казано е: Аз тогоз ще възвиша,

духът си който сам е възвисил чрез вяра!

Бог с нази е, че бог на подвиг ни накара.

Напред!…“

И спусна се Войводата сега

пръв и Младена той целуна, през снага

прегърнал. Другите подире му. И екна

вик, неразбрана глъч. Широко паст разчекна

Грах с вик да иска реч, но в тая врява кой

чу, и да чуй ти ще!… И целия си рой

в миг с крясъци навън на улицата узна.

Заглъхна. Сякаше на устни пръст да турна

и умърлуши се преди минута шумний

двор. Само две гугувки сладкодумни

се надпреваряха да гукат, без да щат

да знаят що ги е подзело, та крещят

и накъде се тъй изметоха из двора

невиждани друг път, и по туй време, хора.

Но ето ги и те, че пръпнаха — по тях

из ведрината шум претрепка… Ето смях

се счу нанякъде оттатък през дувари,

и се смълча, като прерязан в миг. Две стари

жени надникнаха през пътните врата

и млад един левент, но плахо се озърна,

и връцна… Тласна се о вратнята, завърна

и в двора вътре чак затири се дете,

бог знае откъде, бог знае за къде

и дали не така случайно тук се втурна:

ей спре, изправи се, на устни палец турна —

но зиналата паст на мъртвия низам

и погледа му тъп съгледало едвам,

през потите назад то духти изведнъжка…

Из къщи гърлест смях и препирня се мъжка

счу и по стълбите заслязваха Върбан

и Граха, стария Братое и Китан,

а ето най-подир и Райко Самохода —

и всички, слезли там, приклекнаха при входа

пред още топлий труп — донесли куп листа

в ръце, и топнат пръст, кръстосвайки с кръвта

отдолу всякой лист — печат. И мълчаливо

печат подир печат те слагаха, грижливо

готовите листа на голата земя

около себе си отмахвайки — писма,

с кръв подпечатани, с които се народа

привикваше на бой, вестеше се, свобода

че е изгряла веч — великата борба

че е подзета, — сам на своята съдба

че той е господар… А мъртвий труп, разгърнат

пред тях, раззинал паст, бе надалеч извърнат

изцъклен поглед впил; но никому от тях

не идваше на ум да го погледне. Грах

един тесака му да откачи протегна

ръка — но дръпна я в миг още щом посегна,

и белите листа, на десния си крак

върху коляното, закръсти с кървав знак.

И глуха тишина — и мъртвина, би казал