Читать «Кървава песен» онлайн - страница 48

Докле се лутаха и глъчкаха така,

тоз тука, онзи там, из двора се мрака

народ събра, един по други неусетно,

ухилен този тук, а онзи, неприветно

намръщен, дига глъч, а трети, хе отвъд,

се дърли — ту извий, ту сниши си гласът

и току вири пръст и тика към вратата.

А из градината, където дървесата

в премяна пролетна от бурен пъстър цвят,

пояха утрото с бои и аромат,

там други пръснати се щурат и навеждат

над рохките лехи и стъпките оглеждат,

като че бозна що им могат обясни

те зарад гостите среднощни. Отстрани —

на старий поп Матей и Вела изподтихо

разправяше Младен; и снощната си лиха

закана и сръдня забравил, старий поп

го мирно слушаше, що ли не на вързоп

брадата си заплел от свиване с два пръста.

А от минута на минута все по-гъста

по двора стича се навалица отвред —

най-шумна, дето бе Войводата посред

застанал — дивния сега и за познати,

и за ония, що го виждат днес — в позлати

цял, и оръжие, и дрехи. Горд блести

смел поглед — горда реч на устни му трепти;

и слушаха речта те смаяни, в забрава.

То беше горда реч за вечно жива слава

на тез, които са обкичили чела

с венец на подвизи, и чиито дела

са на скрижалите на съдбите народни,

со златни писмена написани. Свободни,

които са били в живота и смъртта…

И вдъхновено тъй завърна той речта,

десница с горд замах тържествено издигнал:

„И своя идеал чрез техния постигнал,

не е днес роба роб — тоз, който за борба

меч дигна — да реши сам своята съдба.

От прежните борци което бе мечтано,

днес виждаме го ний на дело оживяно!…

Ден дойде. Ден велик! От него в бъднини

ще се броят онез свободни, ясни дни,

които слънцето честито ще огрее,

зарад честит живот. Че пак ще оживее,

чрез нови подвизи, отново роден край…

Свобода или смърт! Пет века вече трай

и за възкръсен ден народа се очаква,

и в мрак на неживот живота си оплаква.

И ето дойде ден — и с тоя ден живот!

Възкръсна днеска пак един умрял народ.

Напред! Честити са, които паднат първи!“

— „Води ни ти напред, Войводо! Нека в кърви

се кръстим за живот. Напред ни ти води!“ —

там през безброй гърла изтласкан из гърди

се емна вик, далеч во утрината тиха

разнасян… Буйна реч отвсъде подловиха

сега един през друг; но час не бе за реч —

един едвам подзел, прелавя други веч,

ръце замахнал, а тъй, само за да вика,

там трети зинал е… и сякаше налика

на свада някаква, — и врява, вик и шум

до бога. Не един нахалосен куршум

проряза въздуха и с писък се залута

кой знае де. И сам, Войводата за скута

прихванал, поп Матей надвикваше се пръв.

Кънтеше въздуха там: „Бунт! Свобода! Кръв!

Смърт! Да живей!“ — нема нито на вик насита,

ни на прегръщане. И, в буйната възхита,

цял рой се урнаха из пътните врата.

И дълго след това по улици ехтя

рев: „На оръжие!“ — и кряскаха несвясни

слова.

Между това, на небосвода ясни

отдавна слънцето отскочило, навред

обля и дървеса, и зидове с привет,

като че ли и то свободний ден, на слава

и подвизи пръв ден, с лучи да поздравява.

Самичък поп Матей, стопанина, и той

се дяна някъде, с крикливий пъстър рой

които из града се татък разпиляха.

Едни с Войводата на двора останаха

Захарий Влайко, Влад Батачанина, Влах,

Диманина Дойчин, Младен, дебелий Грах,