Читать «Кървава песен» онлайн - страница 3

вести, застана миг — и бързо взе посока

надясно. А отвъд, под стряхата широка

на ниска къщица, на заслон две жени

стояха — отдалеч там с поглед в тъмнини

следещи сянката, додето зад извива

да се затули тя нататък. Мълчаливо

спогледаха се те, и след минута пак

подзеха разговор, поволно в нощний мрак

размахвайки ръце.

— „Тъй, тъй ти казвам, Ралко,

дошло ми е дотук… Одеве щехме смалко

там с моя хубостник очи да издерем.

Навирил син глава — зарязал е съвсем

и работи и дом. Къде ще му е края,

кой знае. Чедо бре, му викам: теб ли тая

остана? А пък той подсвирква си с уста —

не ще биля да знай… и денем и нощя

фишеци прави.“

— „Ех, не се коси, невясто; —

я моя Дивисил… Не свърта го на място

от месеци насам! — тук другата подзе. —

и цялата рода е турил на нозе —

и аз на старини не мога да почина…

А по баща си пък и тримата ми сина…

Мъже, що се рекло — та те ли пък назад

от другите? Не е туй само в наший град;

навред, що се рекло… Уж бехме есенеска

отсекли да годим Деяна, а и днеска

така си все стои, замръзна, ден за ден…

«Ех — каже Дивисил, — годен е и Младен —

па виж, че… друга е сега на ред изгора:

Деян ще да деи каквото всички хора.»“

— „Тъй, Ралко, тъй. Това и моя хубостник

все пее. Господ знай какъв ще е постиг…

Превърна се света! — пак първата подхвана. —

На пътя от пазар ме срещат отзарана

Матейчини, сами ходили по купеж —

хе, викам аз, това годеж и все годеж

не ще е! За кога ще бъде сватба, Вело?

Какво ти е Младен? А тя, виж, поглед свела

и се усмихва… «Ех, и неи до ще ред —

отвръща — може пък че друга по-напред,

та нашата тогаз… на време по-честито.»

И смеря ме с очи така-е дяволито,

като че аз не знам надека бие тя…

Тъй, тъй ти казвам аз — превърнал се света:

мъжете нейсе, то… ами пък и жените!

Младен разбърка тук на огъня главните —

И ей го на, кой знай къде отива пак.“

Пропяха повторно петлите в нощний мрак,

сроени в небеса, редееха, гасняха

звездици, като че в нечакана уплаха

от ясний месечка, надникнал издалеч…

А не довършваха жените все пак реч —

„тъй, тъй“, обади се едната и подкара,

по нея другата „що се рекло“ в превара

подметне приказка и нямат думи край.

Понякога така се жица размотай

на стъкнатия стан: стопанката чевръсто

се приведе да я подхване, с два я пръста

полека залови — а ето изведнъж

се тя преметне пак, изщъпната, надлъж

из вътъкът, и ей и друга — и додето

с тях да се справи тя, несетно се времето

изнизва.

А Младен — опазиха добре

старешките очи че беше той — запре

пред тъмните врати на дом самотен, в мрака

издигнат глух и пуст, и излеком потрака

там по уречен знак. Открехна се завчас

висотата врата, и гърлест мъжки глас

посрещна новий гост.

За нея вечер звани,

завари в пруста той отдавна вече сбрани

другари, около приветний домакин.

И само липсваше Войводата един,

селата през дене излязъл да споходи.

И чакаха го те от час на час да доди. —

Младен се настани при масата посред,

където току тъй се виждаха, без ред,

компаси и книжа и карти навалени.

Прекъснати за миг, отново подловени

екнаха препирни. Но в общий разговор

не се намеси той и рядко тъмен взор

обръщаше към тях, случайно само слово

дозел — ослуша се, и залови отново