Читать «Кървава песен» онлайн - страница 47
Пенчо Славейков
и на градината през утренния шопот
ослушан, счу Младен чевръсти стъпки, тропот
и шум зад ниский зид таме в отвъдний двор.
И той зачудено впи татък остър взор,
приведен тихо се промъкна край стената,
и през градината, нечуто в мрачината
дошел до ъгъла на каменния зид,
се хепна и възйе… Но поразен от вид
нечакан, дъх запре и смаян тъй застана. —
Широко портите, насреща до сайвана,
разтворени — висок низамин ги е с крак
притиснал и, назад обърнат, дава знак
нататък някому. Пред къщи до самата
врата се трупат рой низами — и в тъмата
опрели гърбове, канатите едни
напъват, други, лост подврели отстрани,
наблягат…
Трясна гръм — и дим и огън блъвна —
ей пак, ей трети път. И утринта безмълвна
подхвана ги и с тях нататък проехтя.
В ням ужас сврените при яките врата
наскочиха. И сам на своята засада,
от своя гръм Младен се сепна в изненада;
а веч низамите, ударили на бяг,
в несвяс се пръснаха, пред тъмний къщен праг
в кръв повален другар оставили… Ей светна
гръм из прозореца… Обади се и метна
Младен в отвъдний двор, където вече с вик,
през джаснати врати отвътре, подир миг
се урна рой мъже — събраните во къщи
среднощи на съвет. И най-напред могъщий
ръст на Войводата изстъпи — до прагът
на поваления низамин на трупът
се спрепна… С шум и вик се тамо навалиха
и другите, трупът в почуда обградиха,
с гърч що се мяташе и стенеше пред тях.
С див рев се изведнъж намръщения Влах
върху му хвърли, в миг му дрехата разкъса
и в раната му впи устата си. В погнъса
го срита Дивисил, а буховеца Влад
го скепса за врата и гнявно го назад
отметна. Но уста все пак да впие свари
намръщения Влах в кръвта, тъй като стари
обичай беше му от вехтий хайдутлук —
и без да сети сам кога и как, и тук
в миг нещо към кръвта го тласна. Той в Балкана
с хайдути заедно от пора още ранна
отрасъл, виждал бе самичък неведнъж
на първий враг в кръвта и най-юначен мъж
да се кръщава тъй — юнащина да кръсти…
И от устата си кръвта избърсал с пръсти,
засрамен и все пак доволен, отстрана
се той изправи там до бялата стена
облегнат.
Между туй, Младен и Делибана,
Дойчин и поп Матей, претърсили сайвана
и плевнята отвъд, се през широкий двор
завръщаха назад, надали вик, топор,
нож, пушка грабнали — каквото който сварил;
и спряха… Като труп левент снага стоварил
насред самия двор, лежеше Борован
(тоз, дето Чиф-и-тек бе в Каменград зован
на подбив), за нозе обвързан и ръце
с въжа, с затъпкани уста, издул лице —
и не помръдва се, пъхти и тежко диша.
Над него струпани, тоз дърпа му каиша,
въжата онзи му прерязва с остър нож,
а из устата му измъкнал шарен пош,
Матей разглежда го и някому се кани
с глава. Пред мъртвия низам оттатък сбрани,
сега се урнаха и другите насам,
и екна нова глъч. Развързан, но едвам
на себе си дошел, се на нозе изправи
и зина и с ръце замаха да разправи
как го извардили, свалили — но пелтек,
какъвто беше си от рода Чиф-и-тек,
така се в думите забързал, запелтечи,
че пръхнали от смях, и проумели вече
сами, събраните наоколо му пак
се пръснаха. За страж поставен в нощний мрак,
ще има той защо в живота си бездомни
и тая тъмна нощ и своя хал да помни.