Читать «Кървава песен» онлайн - страница 46

не го посрещна тук на пътните врата —

глух беше бащин двор, разкъртени прозори,

в трева и буренак обрасли равни двори…

И сви пестници той и тръгна бавно пак

там през градината, в таинствен полумрак,

където беше се безмълвно спотаила

нощта, под завета на клоните. Насила

той стъпваше едвам, като че на плещи

бог знай какъв товар подйел да го гнети

към сурата земя. А ето, бавни, глухо

се стъпките му там по стълбата зачуха

нагоре. Но и там, и в стаята прибран,

все пак не превървя безкрайния керван

мечти и образи, из паметта избили —

като да бяха се отнякъде сроили

цял орляк гарвани пред бурни небеса —

и ту зад облак те потънат, на часа

ту появят се пак и тръпен претреперка

грак. През прозорците огрени той се мерка

далеч зад полунощ, и вече призори,

оставил в стаята свещта да догори,

излезе мълком той, решил да го не свари

денят во Каменград — дори без на другари

да се обади.

В миг неволно той се спре

отвън на тъмний трем и нямо поглед взре

в насрещний двор… „Кой знай. Те може би и право

да имат. Може би от мен и вироглаво

да… И Сокола, на, дошел от Цариград

завчера, сам и той обърна се назад;

той, от когото най очаквах аз поддръжка,

плете и той сега — че само сила мъжка,

не истина, светът в ръката си държи!

И той захитри сам — за него не важи

това, което е от по-напред говорил…

Най-твърдия — и той! С когото съм се борил —

на друга аз скала да зидам искам зид —

напусто!“ И подйе глава и поглед впит

в нощта, неволно се от шемета си сепна

той, че в душата му, и драг и ясен, трепна

зад вихри-спомени тъй дълго в нощний мрак

затулен свидний лик: сега отново пак

усети близост в миг душата на Младена,

помежду своите самотна, отчуждена.

Тъй пътник, из гори залутан, в полумрак

върви и около нито най-малък знак

че в небесата е ден слънчев, не показва

и нийде в околний гъстеж не забелязва

той да се през листа промъква светлинка;

но ето, при завой, се мерне из мрака

като видение и после светне цяла

бреза, на отблеска от слънцето замряла.

И сепнат взре се той.

В тъмата на нощта,

веднъж ли само той очаквал е свещта

на срещний прозорец — уречен знак! Тъмнее

сега високий дом — глух, пуст. Не се виднее

там нищо. Клонища прострели в белоцвят,

като видения от други някой свят,

стоят таинствено безмълвни дървесата,

и прянос сякаше минава в небесата —

тъй в ранната зора са тихнали и те.

Чуй! Гак на патица отнейде долете,

повтори — близо се и друга ей обади

отвъд; жребец далеч процвили из ливади;

и някой излека, като по таен знак,

прибра под стрехите разведрения мрак,

от нощни рамена отметнат. Изумруден

се мигом въздуха избистри. И възчуден

и сепнат, чу Младен как избухтя разлян

там долу шум, и пак нанякъде отвян

заглъхна: подранил там горе е Балкана,

туй утренник довя шумът на Луда Яна

и пак отнесе го со себе си. Едни

тополи върхове во ведри висини

едвам прививаха, и там, по техний тръпен

шум, ясно всякой би досетил лекостъпен

де тихий утренник отмина в своя път.

Прерано сепнати от заветний си кът,

две врани мудно се пронесоха и свиха

нататък: профуча през ведрината тиха

шум от крилата им и се изгуби глух…

Но близо рязък звук му сепна бодрий слух,