Читать «Кървава песен» онлайн - страница 45

милувка челото Младену на нощта

прохладний кротък лъх, през цветните листа

градински — а все пак у него не сподави

туй бурята. За миг той сякаше забрави,

и други мисли му обхванаха умът.

А ей на паметта из таен някой кът,

като че облаци на небеса разсъмни,

примъкнат се за миг, един по други тъмни

слова и засенят душата му. Той спре,

смутено поглед тъп в нощта нанейде взре,

и тръгне пак…

„Така! Те право ми натякват… —

За тях е всичко той. От него те очакват

и виждат в него ключ за всичките врати —

вълшебен ключ! Иди, та им разправяй ти!

Кому? По вятъра и гняв и думи прави…

За истината тез кратуни са корави…

Да ги строша? С какво? Защо ли?“ И възпрян

таме до стълбата и пак в тъмата взрян,

той дълго тъй стоя, като че ли замаян

от вихъра кипещ в душата му. Спотаян

зад тоя вихър нов, налетя го сега

рой други размисли — и остра сви тъга

сърцето му. Миг, друг — и всичко му се стори

така безсмислено, безумно: да се бори

и надделей — така безцелно… че и сам

се сепна той и дъх да проведе едвам

можа, за гърлото от стон неволно сдавен.

И пак отново той под дървесата с бавен

ход тръгна, все така с оборена глава,

извил ръце отзад — и спре се пак, едва

закрачил, като в миг да си припомня нещо.

А мъката му все по-остро, по-зловещо

сърцето свиваше… Съмнението вби

нечакано стрела в душата му и впи

острилото си тя дълбоко, и разтвори

пролука за онуй, което той затвори

на миналите дни зад тъмните врата…

„Що диря ази тук? Аз сам гася свещта,

която бях призван да паля. Дали има

в туй смисъл някакъв, бог знае. Двама-трим

насам го дърпаме, два-трима пък натам,

а онзи, врявата за който става, сам

безсмислено стои и чуди се с умът ни.

Но само той ли е, що има мисли смътни

за… Е, та враг го взел!…“ И в миг из паметта

цял вихър образи и мисли излетя —

и той възчуден се наоколо огледа:

като че давни дни завесата си бледа

откриха и се те един по друг оттам

извиха… „Откъде? Защо?“ Доде едвам

да се попита той, те в мрака беззаветно

изчезнаха назад, пред други рой несетно

стъписани… На, ей самия му баща,

съсухрен старец, блед, с замряла на уста

молба: — „По крив си път ти, синко мой, ударил.

Родители и дом забравил, занемарил!

Безумна е мечта това, що гониш ти:

а малко ще да знай живота за мечти —

огледай се и виж…“ — „Отде? Защо?“ — И гнявно

отърси той глава, тез образи, отдавно

забравени, дано да ги прокуди пак,

които бозна що из нощний полумрак

привика, и без туй душата му смутена

да давят и гнетят. И заведнъж Младена

обхвана с трепет… Ей невръстния му брат

сред стаята прострян, и други непознат

до него — зинали две черни грозни рани…

Случайно насред друм от пътници прибрани,

донесени дома… Над чедо с пронизлив

плач бий се майка му, а мрачен, мълчалив,

впил поглед, отстрана бащата е застанал…

Роб! Крив ли, прав ли път — на скърби път си хванал

и на живота твой са спътници беди…

Баща и майка… Тъй съдбата отреди —

и нейний удар жесток бе и нечакан.

Но кой знай дали скръб за мъртвия, оплакан,

им дните покоси, или за живий син,

опора останал в живота им един —

и сам той запилян безвестно по чужбина…

Той върна се дома; но не прегърна сина

клетница майка веч, ни сневолен баща