Читать «Кървава песен» онлайн - страница 44
Пенчо Славейков
камата! Бунт му дай… Тогаз Европа щяла,
кат види кръвнини, да се смили за хала
на българина! Виж ти сметка, виж ти ум!
И на такъв един халосник скудоум
вий можете в ръце да давате съдбите
народни?… Давайте! Но тез ръце пребити
ще бъдат, преди с тях той даже да посмей
да сегне!“
Тук, веч опомнен, поп Матей
за рамото с ръка в миг хвана Дивисил
и сдръпа го навън: — „Усойница е свила
отровен полог под езика ти. Помни
какво и за кого говориш! Остани
со здраве! Работа с дертлии, луди хора,
аз нямам.“ И отвън, излязъл веч из двора,
пред пътните врата, извърна се и пак:
— „И да не е посмял да стъпи твоя крак
во мойта къща! Знай, ти, изневерник злобен —
аз нямам дъщеря за паламник подобен
на теб…“
Застанал там сред двора, поразен
от острите слова на стареца, Младен
за дълго тъй стоя и ням и неподвижен…
А веч излезнали там на мегданя ближен,
пред църквата, и тих повели разговор,
се спряха стариците. Отнийде из прозор
ни трепва свещ, ни глас отнякъде се счува —
загърнат от нощта, заспалий град кротува
и сит, и уморен от днешний празник лих,
като да е крило над него ангел тих
разперил. Дървеса безмълвно са привели
широко клонища и сенки разпрострели,
тъй в нещо сякаш че ослушани — и тях
от тихи небеса с безмълвния си смях
ги милва месечко и поздрави им шепне
от тях — но ни листец, ни тъмна вейка трепне
за отзив на привет.
Далеч внезапен шум
се счу и бързо се из закривений друм
задвижи някаква неясна сянка черна…
Бръз конски тропот — и край старците се мерна
кочия, но докле те сварят да се взрат,
тя сви зад ъгъла отсреща и в мракът
потъна — а и куп низами подир нея
претрополяха там нататък. Поп Матея
тук сдърпа Дивисил, и бързо в нощний мрак
те литнаха след тях…
И всичко глъхна пак.
И чут бе само туй в безкрайните простори,
сама на себе си що си нощта говори.
Песен четвърта
ПЪРВИ ДЕН
Не мигна нея нощ и шеметен из двора
Младен се луташе самотно. Разговора
на старците, така нечакан бурен край
взел, изненада го и сепна. Без той да знай,
без да се сети сам, в гневът си той разтвори
на свойте помисли ковчега: наговори
с онуй, което бе избистрено в умът
отдавна, и това, което първи път
сега избликна тъй през чувствата му лихи.
Така, възпрян от яз посред ливади лихи,
поток през вадата се бистроструен лей,
покрай нависнали къпини, сляз и брей,
и воденицата подкарва равношумно,
там долу под брега. Но буря свий — безшумно
вълни се през вълни потирят и летят,
и яз и брегове прелели, къртят, рват
и влачат, що им се попадне, мътнопенни,
бог знай защо и де…
Отдавна, възмутени,
отидоха си тез, които с благ ниет
при него дойдоха, а без да щат, с подзет
несгодно разговор, съвсем си преградиха
път към сърцето му; — отдавна лъхна с тиха
