Читать «Кървава песен» онлайн - страница 43

сърце си. В тъмний сън на робството заспал,

събудихте го вий — дали за да ви гледа

гневът и разприте безумни, за увреда

и вам и нему?… Да, теб харно поп Матей

ти казваше напред, и ти го проумей

тъй, както трябува: Орел е нашто дело.

Ти си душата, той крилата на орела —

орела в небеса с крилата си лети,

но на полетът му придаваш сила ти!

Един без други вий не можете — без вази

не може делото!… Това, що имах ази

да кажа, казах го. Сърцето си открий

за думи от сърце, и нека да забий

то пак отново за народната неволя.“

Задним накръст ръце извил и свил, отколя

насам-натам Младен с приведено чело

кръстосваше. Брада ту свиващ на витло,

ту, пак да я развий, заровил в нея пръсти,

следеше поп Матей напрегнато през гъстий

дим от цигарата, Младена — и извит

към стареца сегиз-тогива с дяволи

бръз усмех кихваше. Пред стареца се спира,

и неведнъж, Младен, възчудено се взира

в ликът му оживен, но не посмя речта

да му пребий, макар на трепетни уста

едвам да сдържаше избликнала неволно

ответна реч — че той засегна го на болно

и слабо място. Чак когато Дивисил,

завършил дума, спре, в земята поглед впил,

реч подлови Младен чевръста и ядовна:

— „Да, нямам като теб, аз опитност световна!

Но туй, което знам, да би ти знал това —

из твоите уста по-други би слова

излезли. Та нима вий мислите, че ази

бих гърлото си драл току-така, че нази,

Войводата и мен, сал мнения делят

по делото? Така да беше, на умът

едва ми би дошло да му натяквам, свади

да дигам! Мен се на Оборище не даде

да кажа всичко, що сърце ми гори —

но има други път, и да бих знал дори,

че в крайност води той — и в крайност ще отида.

Авантюрист! На кол, на въже да го видя,

не ще го съжаля!“

И, смаяни за миг

се тука втренчиха те в гневния му лик

и двама, Дивисил и поп Матей — и прави

пред него скочиха. Забравил да остави

на столът чашата, захласнат, поп Матей

не виждаше как се по расото му лей

ракията, дори на ум, без да му хрумне,

какво да възрази на думите безумни.

Сврял в пояса ръка, изправил бе се ням

и Дивисил.

„Какво ви стряска, виждам, знам! —

все с първий гняв Младен подхвана пак отново: —

И не мислете вий, че тъй случайно слово

се от устата ми отплесна. В онзи ден,

когато първи път го слушах как пред мен

за свойте планове той зина да говори —

че за свобода той не мисли да се бори,

да дига само бунт, па щото ще тогаз

да става… В онзи ден имах наивността аз

да мисля, че това той скоро ще забрави,

между народа щом започне да борави…

Ще дига само бунт… Авантюрист! Дигни

бунт и при първий гръм се в Влашко измъкни,

и краставици там продавай по мехните…

А пък народа? Той да си оплаква дните

и нази да кълне — с измама в кръвнини,

че сме го тикнали. Когато преди дни

се от Оборище отмахнах, ще се стресне,

си мислех; може би в душата му да блесне

искрица съвест… Не! Той старото все пей.

На плановете му покрити да не смей

да бърка някой, той добре си я оплете.

И вий, от много ум, му дадохте в ръцете

власт: всичко той да прави, да реди,

и сам по своя кеф, каквото усмърди,

не той да му търпи смърдежа, а народа.

Патриотизмът на Тотя Воевода

и Панайота… Ха но тука той греши!

Не, брайно, по-напред ти сам помириши