Читать «Кървава песен» онлайн - страница 40

ядем? Ти помисли.“

— „Не съм дигнал ръка

нито от делото, нито пък от народа…

Но, да прощавате, на някакъв Войвода

за кефът, аз не ща да мигам, като псе

на лапавица. Знам, той иска вся и все

да бъде. Виждам аз какво го него блазни —

а вий сте седнали, на с приказници празни

за цигани да си залъгвате ума.“

Тук скочи поп Матей, закашлян от дима

на новопалната цигара, и замаха

с ръка отпреде му: „Я гледай, сиромаха,

какво го жегнало! Тогава друго чуй:

любезния за теб и мен народ, за туй,

което правите, е казал хоратата:

най-първом риба се вмирисва от главата!

Или и туй е лаф-бошлаф? Ти мислиш, ний

спим, другите кога говорят. Не се крий

бодил в торба…Къде Войводата замеря

ний не знаем, виждаме — не сме хемен от вчера…

Ала защо, защо подигаш само шум?

Ще дойде време, той и сам от тоя ум

Ще се остави… Не? — Та ний щем го принуди…

Но днес? Сега! Ти сам го виждаш как се труди,

заляга, делото да доведе докрай,

какъвто ти и аз и всякой го желай!

Дойди на себе си, Младене. Само мъртвий

е без кусур. До днес ти дал си сума жъртви,

и тази направи — обиди забрави

(ако душа ти крий такива), остави

и разпри настрана. На делото душата

си ти, и пак ти — той на него е крилата!

Нито без тебе той, нито без него ти.

Орелът в небесата кой знай дали ще лети,

ако крилата му душата не засили:

крилата може сал дух силен да окрили!

Един без други вий не можете — без вас

не може делото! Почакай, до ще час

за разправии… Тук без него се не може:

и ако той от нас се махне, не дай боже,

тогаз я зарежи — тя беше… Няма кой

да го замести. Знам, и ази знам, че той

понякога съвсем през просото я кара,

и прекалява го; но имат сляпа вяра

тук в него всички — а това е то, това,

което липсува на всинца ни. С слова

ний убеждаваме, разправяме, кроиме,

а реже само той. С едничкото си име,

ний що не можем с дни да стори, той за час

извършва. Ето на и в Мечка: ти и аз

и други как се не напъвахме? — Мърцина!

И убеждавахме, и псувахме: година

се мина, не можа все пак да залови

там корен делото… Той само се яви

и — беше! Пред Васил в четвъртъка се тамо

изтърсихме… Къде с усуквания! Само

една-две думи — на, готово на тава!

Во черква вечерта се сбраха до глава

и клетва сториха пред сабята и кръста…

Това се казува — да си помахаш пръста

и мъртъвците да събудиш за борба.

Той отреден е от самичката съдба,

това, което ний не можем, той да може.“

В миг, сякаш сепнат, сам речта си уталожи

оратора, брада поглаждайки с ръка.

Неопитен аргат на сприхав кон така

понесен, оглавник опъва и извива,

а пъргавия кон, размятал буйна грива,

пръхти, стъписва се, възправя се, играй

поволно и върви, където си желай,

а не където го аргатинът управя —

додето сам запре. Озърне се тогава

яздачът, оглавник опънал, но не знай

да го подкара ли, или така да трай,

докле сприхавостта на коня се развърне.

„Не ще ни хората“ — тук Дивисил завърна,

като изтърси от чибука пепелта

и дига да допий ракията. В речта

на поп Матея той май много не внимава,

но щом бъбривий поп почна да възхвалява

Войводата, от страх че той ще прекали,

а че и най-подир съвсем ще развали

това, което те си имаха на ума,

подзе —

Но тук Младен превари го през дума: