Читать «Кървава песен» онлайн - страница 39

що на Оборище аз казах — и това

що казах, днеска го поддържам пак отново:

Ще дойде ден и вий, помнете мойто слово,

ще видите, че вас за нос ви е повел

Войводата; — че той съвсем към друга цел

повежда делото в увреда за народа

и за желаната от всинца ни свобода!“

Но тук пресече го през дума поп Матей:

— „Йок стрижено! Момче, теб думам аз, недей,

едвам обистрена, водата пак размътя.

Току-що делото довели сме сред пътя —

ти йок, такова… Туй е грях и срамота!

И кой го прави, кой? Аз, казва се, баща

съм твой, и нека мен е просто да ти кажа:

от някое време в теб сякаш сила вража

е влязла! Все така, все онака било,

тоз крив и онзи крив, навсякъде все зло…

Да кажем, че е тъй. Добре. Но с гюрултия

има се някаква постигва управия?

Ба! С Левски, бог да го прости, така веднъж

Се счепкахме. И днес все помня. Ази дръж,

той дръж — и няма край, какво и как да бъде,

когато дойде ден и нам ни се отсъди

свобода. Ази все налягах: цар, та цар…

Народа стадо е и трябва му овчар,

да го реди, да знай защо и где го води…

А той напираше: Цар? Своите изгоди

царете гледат… — Ний сме имали царе;

народът и тогаз не е бил по-добре

от днес. Защо ми е свобода? За царете?

И таз добра! Я виж: ти хората с овцете

сбарабаряваш. Бог на хората е дал

ум — те сами да си оправят своя хал.

Царете са добри, но в приказките само —

и с добрините си те нека плъзнат тамо!

Той дръж и ази дръж, а Ружина Първан

(дошел бе с мен и той на Какринския хан,

където бяхме се за среща спогодили

там с Левски), отстрана ни гледа и се хили,

па току изведнъж: — «Аз да ви кажа вам,

като ви слушам тъй одеве нанасам

да се делякате, на памет що ми падна:

отколя имало два циганина — гладна

и жъдна братия, петите имот глад

се пукат: — „Ех, сега, подзел едина брат,

да има топъл хляб, па бучица и друга

и сиренце, таквоз…А? Както сме се тука

излегнали така… Какво ще кажеш, а?“

Преглътнал другия на сухо слюнка: „Ба!

Та то се знай — за кеф би станало попара.“

„Ха, та демек на теб, таз и онази вяра,

сал сирене и хляб не стига? Ти демек…“

„Ц! — онзи на това: нали според човек —

таквоз се теб яде, а мене пък такова.“

Така на приказка, тоз слово, онзи слово —

че до лобут… Тоз дръж и онзи дръж — пердах

до бога! Най-подир един ги сиромах,

случайно татъка минавайки, разтърва.

„Попара — сирене и топъл хляб“ — тепърва

едина се от тях обажда: — „На колай

дали ще видим ний, туй само господ знай —

а днеска, види се, че само тъй с лобутя

ще си останеме.“ И вашта ура-тута

е за попарата на циганина. Хляб

вий още нямате… Вам, вижда се, че слаб

е господа, затуй така… Потрайте, хора!»

И Левски се засмя и аз. И на раздора

се тури край. — А прав, ей прав си е Първан.

Ти на Оборище се дърля кат разпран —

защо? Знам, знам, потрай… че ти си имал право,

не значи още то, че ти си прав. Наздраво,

не значи! Ние тук си гърлото дерем,

залягаме как-как народът да сберем,

и да му вдъхнеме в светото дело вяра —

а на Оборище такава ти попара

забърка, и сега тук в къщи си се сврял

и махнал си с ръка на туй, що си радял

с години. И какъв ний пример ще дадеме

на тез, които ще днес-утре поведеме

в борбата — един друг когато се така