Читать «Кървава песен» онлайн - страница 39
Пенчо Славейков
що на Оборище аз казах — и това
що казах, днеска го поддържам пак отново:
Ще дойде ден и вий, помнете мойто слово,
ще видите, че вас за нос ви е повел
Войводата; — че той съвсем към друга цел
повежда делото в увреда за народа
и за желаната от всинца ни свобода!“
Но тук пресече го през дума поп Матей:
— „Йок стрижено! Момче, теб думам аз, недей,
едвам обистрена, водата пак размътя.
Току-що делото довели сме сред пътя —
ти йок, такова… Туй е грях и срамота!
И кой го прави, кой? Аз, казва се, баща
съм твой, и нека мен е просто да ти кажа:
от някое време в теб сякаш сила вража
е влязла! Все така, все онака било,
тоз крив и онзи крив, навсякъде все зло…
Да кажем, че е тъй. Добре. Но с гюрултия
има се някаква постигва управия?
Ба! С Левски, бог да го прости, така веднъж
Се счепкахме. И днес все помня. Ази дръж,
той дръж — и няма край, какво и как да бъде,
когато дойде ден и нам ни се отсъди
свобода. Ази все налягах: цар, та цар…
Народа стадо е и трябва му овчар,
да го реди, да знай защо и где го води…
А той напираше: Цар? Своите изгоди
царете гледат… — Ний сме имали царе;
народът и тогаз не е бил по-добре
от днес. Защо ми е свобода? За царете?
И таз добра! Я виж: ти хората с овцете
сбарабаряваш. Бог на хората е дал
ум — те сами да си оправят своя хал.
Царете са добри, но в приказките само —
и с добрините си те нека плъзнат тамо!
Той дръж и ази дръж, а Ружина Първан
(дошел бе с мен и той на Какринския хан,
където бяхме се за среща спогодили
там с Левски), отстрана ни гледа и се хили,
па току изведнъж: — «Аз да ви кажа вам,
като ви слушам тъй одеве нанасам
да се делякате, на памет що ми падна:
отколя имало два циганина — гладна
и жъдна братия, петите имот глад
се пукат: — „Ех, сега, подзел едина брат,
да има топъл хляб, па бучица и друга
и сиренце, таквоз…А? Както сме се тука
излегнали така… Какво ще кажеш, а?“
Преглътнал другия на сухо слюнка: „Ба!
Та то се знай — за кеф би станало попара.“
„Ха, та демек на теб, таз и онази вяра,
сал сирене и хляб не стига? Ти демек…“
„Ц! — онзи на това: нали според човек —
таквоз се теб яде, а мене пък такова.“
Така на приказка, тоз слово, онзи слово —
че до лобут… Тоз дръж и онзи дръж — пердах
до бога! Най-подир един ги сиромах,
случайно татъка минавайки, разтърва.
„Попара — сирене и топъл хляб“ — тепърва
едина се от тях обажда: — „На колай
дали ще видим ний, туй само господ знай —
а днеска, види се, че само тъй с лобутя
ще си останеме.“ И вашта ура-тута
е за попарата на циганина. Хляб
вий още нямате… Вам, вижда се, че слаб
е господа, затуй така… Потрайте, хора!»
И Левски се засмя и аз. И на раздора
се тури край. — А прав, ей прав си е Първан.
Ти на Оборище се дърля кат разпран —
защо? Знам, знам, потрай… че ти си имал право,
не значи още то, че ти си прав. Наздраво,
не значи! Ние тук си гърлото дерем,
залягаме как-как народът да сберем,
и да му вдъхнеме в светото дело вяра —
а на Оборище такава ти попара
забърка, и сега тук в къщи си се сврял
и махнал си с ръка на туй, що си радял
с години. И какъв ний пример ще дадеме
на тез, които ще днес-утре поведеме
в борбата — един друг когато се така