Читать «Кървава песен» онлайн - страница 38

сега Сокола към Хъшлака, смръщен гнявно,

но този някъде очистил бе отдавно,

видял Мъдрителя как почна чепрашик…

А вече слънцето клонеше към заник —

отдето зад гори, като шпион, полека

бухлато облаче надниква, отдалеко

рат облачна за бой повело може би,

и гледа дали тук тя може се отби

и има ли мегдан къде да се прошета.

Наситени на сбор, надолу низ полето

се спущаха тълпи, отивайки си веч.

А за Мъдрителя и неговата реч

повели разговор и нашите познати

завиха към градът.

То бяха чудновати

слова: душата им той с тях слова смути,

и почна сепнато сърце им да тупти,

като че остър бод до него се досегна —

и то се в болка сви. И тежко ги наблегна —

мълчание, така несетно, като нощ

есенна над поля преди да дойде ощ,

мъглата с тежко ги мълчание набляга…

В миг нещо трясна се, изпляска, и веднага

спре, и зачу се вик, току под самий хълм

там на поляната — като че трясна гръм

и се отнесе пак нанейде. Насъбрана

тълпа гъмжеше там и врява неразбрана

ехтеше. Свърнал път нататък, впери глед

и сам Войводата. Сред струпана отвред

навалица, борци двамина заловени

се там увъртваха — но вече у опрений

с разперени ръце в земята гол помак

се беше впил превит широкоплещ юнак

(известний в Каменград Долномахленски Търне),

напрегнат на гърбът помака да превърне.

Огъват се с зехтин намазани тела

на слънце; едър пот набърчени чела

и черни вратове обръснати облива;

като пиявица, издута се извива

тук жила, мишци там изпъкват на ръце

изпънати… И с яд извръща тоз лице,

а онзи, вежди свил, накървен поглед мята…

Ей гръмна екот пак: превърнат на земята

на гръб, подйе ръце надвития помак:

на победителя че се предава, знак —

а той изстъпи се, чевръсто в миг изправен,

и горд се около огледа. Обезславен,

и победения увесен след това

се дигна. Гъстата навалица с мълва

и шум полека се разижда… А бумтяха

все още тъпани на върхът и пищяха

зурли — там още все не бе се разпилял

събора: още все допиват своя дял

мнозина тамо на моравата зелена.

Между това, дошли отдавна при Младена

и разположени посред широкий двор,

под гъстата лоза, в спокоен разговор

седяха поп Матей и Дивисил — желани

и драги гостени. От шумний сбор прибрани

тъй рано, омисъл ги беше тук довел;

но с забикалки те от свойта прека цел

се все отплясваха неволно — ту за сбора,

ту що се из градът разправя разговора

въртяха, като че да бе ги нещо страх,

и често все току, от сложений пред тях

стол, към ракията присягвайки. А също

смути ги някак тях, че пред самата къща

Сокола срещнаха, а в двора вътре чак

изскокна бързишком насреща им Хъшлак —

и тъй лукаво се усмихна той… Подмята

веднъж и дваж, като случайно, през словата

случайни, Дивисил, додето поп Матей

най-сетне не стърпя:

— „Тя тази ме не грей!

Все празни приказки! Чуй, да ти кажа пряко,

защо сме ний дошли. На скарвание всяко

помежду хората е сявга краят мир.

Било какво било, вий трябва най-подир

да не забравяте, че с вашта разправия

и неразбранщина към явна съсипия

ведете делото, което сте до днес

тъй вещо водили. За общий интерес —

пооставете се от дертовете частни!“

Но скокна тук Младен: „Не, отче, не! Несвясни

на вятър хвърлени не бяха тез слова,