Читать «Кървава песен» онлайн - страница 38
Пенчо Славейков
сега Сокола към Хъшлака, смръщен гнявно,
но този някъде очистил бе отдавно,
видял Мъдрителя как почна чепрашик…
А вече слънцето клонеше към заник —
отдето зад гори, като шпион, полека
бухлато облаче надниква, отдалеко
рат облачна за бой повело може би,
и гледа дали тук тя може се отби
и има ли мегдан къде да се прошета.
Наситени на сбор, надолу низ полето
се спущаха тълпи, отивайки си веч.
А за Мъдрителя и неговата реч
повели разговор и нашите познати
завиха към градът.
То бяха чудновати
слова: душата им той с тях слова смути,
и почна сепнато сърце им да тупти,
като че остър бод до него се досегна —
и то се в болка сви. И тежко ги наблегна —
мълчание, така несетно, като нощ
есенна над поля преди да дойде ощ,
мъглата с тежко ги мълчание набляга…
В миг нещо трясна се, изпляска, и веднага
спре, и зачу се вик, току под самий хълм
там на поляната — като че трясна гръм
и се отнесе пак нанейде. Насъбрана
тълпа гъмжеше там и врява неразбрана
ехтеше. Свърнал път нататък, впери глед
и сам Войводата. Сред струпана отвред
навалица, борци двамина заловени
се там увъртваха — но вече у опрений
с разперени ръце в земята гол помак
се беше впил превит широкоплещ юнак
(известний в Каменград Долномахленски Търне),
напрегнат на гърбът помака да превърне.
Огъват се с зехтин намазани тела
на слънце; едър пот набърчени чела
и черни вратове обръснати облива;
като пиявица, издута се извива
тук жила, мишци там изпъкват на ръце
изпънати… И с яд извръща тоз лице,
а онзи, вежди свил, накървен поглед мята…
Ей гръмна екот пак: превърнат на земята
на гръб, подйе ръце надвития помак:
на победителя че се предава, знак —
а той изстъпи се, чевръсто в миг изправен,
и горд се около огледа. Обезславен,
и победения увесен след това
се дигна. Гъстата навалица с мълва
и шум полека се разижда… А бумтяха
все още тъпани на върхът и пищяха
зурли — там още все не бе се разпилял
събора: още все допиват своя дял
мнозина тамо на моравата зелена.
Между това, дошли отдавна при Младена
и разположени посред широкий двор,
под гъстата лоза, в спокоен разговор
седяха поп Матей и Дивисил — желани
и драги гостени. От шумний сбор прибрани
тъй рано, омисъл ги беше тук довел;
но с забикалки те от свойта прека цел
се все отплясваха неволно — ту за сбора,
ту що се из градът разправя разговора
въртяха, като че да бе ги нещо страх,
и често все току, от сложений пред тях
стол, към ракията присягвайки. А също
смути ги някак тях, че пред самата къща
Сокола срещнаха, а в двора вътре чак
изскокна бързишком насреща им Хъшлак —
и тъй лукаво се усмихна той… Подмята
веднъж и дваж, като случайно, през словата
случайни, Дивисил, додето поп Матей
най-сетне не стърпя:
— „Тя тази ме не грей!
Все празни приказки! Чуй, да ти кажа пряко,
защо сме ний дошли. На скарвание всяко
помежду хората е сявга краят мир.
Било какво било, вий трябва най-подир
да не забравяте, че с вашта разправия
и неразбранщина към явна съсипия
ведете делото, което сте до днес
тъй вещо водили. За общий интерес —
пооставете се от дертовете частни!“
Но скокна тук Младен: „Не, отче, не! Несвясни
на вятър хвърлени не бяха тез слова,