Читать «Кървава песен» онлайн - страница 37

И всичко около там бяха се смълчали —

кой взрян нанейде, кой умислено глава

оборил. Повторно последните слова:

„тоз, който за народ живота си прежалил!“ —

промълви той, и пак: — „Мърцина смърт! Едва ли

с това на роба се помогва нещо. Той

кога не може сам да си помогне, кой

би могъл друг? Народ за свойта чест достоен! —

Народ комуто е душата цирей гноен…

Корана казува: навири ли глава

роб — вири я за нож! И пак подир това

прибавя тутакси: че роба няма право,

за нищо на света, ни да се възмущава,

ни да въстава. Да! И да се добере

той до свобода — пак едва ли на добре

ще я подкара. Роб родений — бог да чува —

той и в свободата пак само ще робува.

Свобода, правдини народни! Ази бях

во Влашко, в Сърбия и чух и сам видях,

що значат правдини народни и свобода:

под власт на своите, не му е на народа

по-леко ей оттук, под турския султан!

И по-жесток е свой от чуждия тиран.

Свобода, правдини… Робска е во жилите кръвта!

За тях свободата дохожда… со смъртта:

свобода за раби — тя хидра е зъбата.

Така е писано в тефтеря на съдбата.

Защо?“

— „Да си трошат глупаците глава

да се запитват! Чуй, с нахалосни слова

кой на живота тук задачите решава?

Не питай — работи, и в работата дава

живота отговор на всякой свой въпрос.

Кой, като теб, не би можал така насвос

да го опява, след като е сдрефил в дело?“ —

извика тук Горчин, високо вирнал чело,

в съзнание, че е на място казал реч…

„Хе, от ония дни ний твърде сме далече!

Не разсъждаваме, а действуваме вече“ —

изви глава сега и Дрина, та дорече.

— „Аз виждам, знам това. Било то на слова

било на дело, знам. Нима се от това

живота… Вие на живота тук насила

задачи туряте, и на подпорка гнила

строите здание, що утричка над вас,

над вашите глави ще да се срине. Глас

народен — божи глас! Нито ви е народа

народ — ни богът бог… Вий дирите свобода —

освободете се от вас-си по-напред!

Ще да избърши бог и сетния ви след

и с топлата ви кръв ще напои земята,

която други ще засеят с семената

на свойте плевели и тръне за живот…“

„Къде си тръгнал ти и цапаш тъй без брод

по божето море?… — Отвори си устата

пак Дрина: — Виж го ти! Тефтеря на съдбата —

това е то тефтер на слабите, на тез,

чиято е душа от рода текнефес,

които в работа за нищо ги не бива…

И на живота тям я чашата вгорчивя

най-малката беда… Там вярата за миг

невяра ражда“…

„В теб съмненето е вик

на слабост!“ — скъса го Захари Влайко: — „Смятка

на пясъка държи тоз, който си ги батка

такива мъдрости, кой знай с какъв ниет…

Мъдрителю, не е голям то мурафет

да се дърдори тъй. Да псува и отрича

е всякога готов тоз, който не обича,

ни тачи, ни милей за свои, за народ.

За колко е пари кюляфа там! Без род

човек, без свяс слова.“

А скокнал, като жегнат

от острите слова, за рамото досегнат

на Дрина, гордо се Мъдрителя изви

и зина — но с ръка замахна, вежди сви

и, веч закрачил, гръб към сбраните извърна…

— „Тоз брат е, вижда се…“ — тепърва се обърна

и сам Войводата: — „Разбурмен е сахат!

По крива пътя е запършил тоя брат,

и в Каменград дошъл по кривата пътека…

Тук, не са сахатя му, е скъсан зембелека,

и с философии не ще го той слови…“

„Нашъл си ти кому да казваш“ — се изви