Читать «Кървава песен» онлайн - страница 37
Пенчо Славейков
И всичко около там бяха се смълчали —
кой взрян нанейде, кой умислено глава
оборил. Повторно последните слова:
„тоз, който за народ живота си прежалил!“ —
промълви той, и пак: — „Мърцина смърт! Едва ли
с това на роба се помогва нещо. Той
кога не може сам да си помогне, кой
би могъл друг? Народ за свойта чест достоен! —
Народ комуто е душата цирей гноен…
Корана казува: навири ли глава
роб — вири я за нож! И пак подир това
прибавя тутакси: че роба няма право,
за нищо на света, ни да се възмущава,
ни да въстава. Да! И да се добере
той до свобода — пак едва ли на добре
ще я подкара. Роб родений — бог да чува —
той и в свободата пак само ще робува.
Свобода, правдини народни! Ази бях
во Влашко, в Сърбия и чух и сам видях,
що значат правдини народни и свобода:
под власт на своите, не му е на народа
по-леко ей оттук, под турския султан!
И по-жесток е свой от чуждия тиран.
Свобода, правдини… Робска е во жилите кръвта!
За тях свободата дохожда… со смъртта:
свобода за раби — тя хидра е зъбата.
Така е писано в тефтеря на съдбата.
Защо?“
— „Да си трошат глупаците глава
да се запитват! Чуй, с нахалосни слова
кой на живота тук задачите решава?
Не питай — работи, и в работата дава
живота отговор на всякой свой въпрос.
Кой, като теб, не би можал така насвос
да го опява, след като е сдрефил в дело?“ —
извика тук Горчин, високо вирнал чело,
в съзнание, че е на място казал реч…
„Хе, от ония дни ний твърде сме далече!
Не разсъждаваме, а действуваме вече“ —
изви глава сега и Дрина, та дорече.
— „Аз виждам, знам това. Било то на слова
било на дело, знам. Нима се от това
живота… Вие на живота тук насила
задачи туряте, и на подпорка гнила
строите здание, що утричка над вас,
над вашите глави ще да се срине. Глас
народен — божи глас! Нито ви е народа
народ — ни богът бог… Вий дирите свобода —
освободете се от вас-си по-напред!
Ще да избърши бог и сетния ви след
и с топлата ви кръв ще напои земята,
която други ще засеят с семената
на свойте плевели и тръне за живот…“
„Къде си тръгнал ти и цапаш тъй без брод
по божето море?… — Отвори си устата
пак Дрина: — Виж го ти! Тефтеря на съдбата —
това е то тефтер на слабите, на тез,
чиято е душа от рода текнефес,
които в работа за нищо ги не бива…
И на живота тям я чашата вгорчивя
най-малката беда… Там вярата за миг
невяра ражда“…
„В теб съмненето е вик
на слабост!“ — скъса го Захари Влайко: — „Смятка
на пясъка държи тоз, който си ги батка
такива мъдрости, кой знай с какъв ниет…
Мъдрителю, не е голям то мурафет
да се дърдори тъй. Да псува и отрича
е всякога готов тоз, който не обича,
ни тачи, ни милей за свои, за народ.
За колко е пари кюляфа там! Без род
човек, без свяс слова.“
А скокнал, като жегнат
от острите слова, за рамото досегнат
на Дрина, гордо се Мъдрителя изви
и зина — но с ръка замахна, вежди сви
и, веч закрачил, гръб към сбраните извърна…
— „Тоз брат е, вижда се…“ — тепърва се обърна
и сам Войводата: — „Разбурмен е сахат!
По крива пътя е запършил тоя брат,
и в Каменград дошъл по кривата пътека…
Тук, не са сахатя му, е скъсан зембелека,
и с философии не ще го той слови…“
„Нашъл си ти кому да казваш“ — се изви