Читать «Кървава песен» онлайн - страница 36

с безчетно надписи. Едни едвам личаха,

а други сякаше от вчера и от днес

току-що писани. Разправяше се в тез

тук во занданите за мъки преживяни;

а тамо, и с игли и с гвоздеи вдълбани,

цял ред, цял поменик, все славни имена —

и отбелязано до всяко отстрана:

тоз еди-де убит, а онзи на бесило

издъхнал. По-натам — какво е дома мило

оставил жалник друг: тоз майка, тоз деца…

До тях пък някой си към бога в небеса

со псалтикия се обръща неразбрана,

и в псалтикията, за сметка на султана,

изтърсил попръжня, та здраве му кажи…

Па и тавана чак от надписи гъмжи…

Четях, пречитвах аз, а нещо ми в душата

подсказва: ето на, тефтеря на съдбата!

Лъжи душата си с възвишени мечти,

недей се, вярувай, търпи и работи —

а сетне тук ела да си оплакваш дните,

и патилата си да дращиш по стените.

Там с другите наред и сам отдавна бях

аз мойто именце надраскал…

Доживях

да бъда пуснат вън най-сетне да живея

на воля — в крепостта. А лесен е от нея

нататък пътя. Тъй тогава мислех аз.

И право. Една нощ, издебнал сгоден час,

незабелязано се из града измъкнах —

и, по апостолски, два месеца се мъкнах,

докато в Цариград да стигна. Първи път

тук, в столнината на султана, на умът

на всички, като мен безумци, се почудих —

че видех Турция що значи. И си гудих

на омисъл тогаз: навред да обредя

по нашенско — да се с очи си убедя,

дали все още там бълнуват за свобода…

Година цяла тъй все ръщих из народа,

бях в сума градове, обходих и села —

къде не! И навред все същите тегла

аз виждах. Виждах как со същата надежда

към бога, погледи клетника роб възвежда,

а как, во името на същий бог, врагът

беснее и скверни домашния му кът —

и като тъпан му гърбината налага.

Бог люби слабий, но на силния помага.

И както по-напред, апостоли видях

да проповядват. Чух туй същото от тях,

което знаех, на което знаех края.

Година цяла тъй се лутах аз в замая;

малцина от онез, с които другарях,

с които в прежни дни една съдба делях,

аз между живите заварих — мъртви-живи;

с плах поглед виждах ги и мрачни, мълчаливи —

те още отдалеч избягваха от мен.

Горките, мислеха, че аз съм заразен

все още с шугата на миналото — скъпо

избавени сами от нея. С поглед тъпо

към миналото взрян, с въздишка ублажих

загиналите аз, преминалите в тих

мир гробен. Те пред мен извиха тъмен ред —

аз почнах да броя, но скоро техний чет

изгубих… Гроб до гроб се трупаха в душа ми,

печални жъртви на възвишени измами.

Свесът ми се зави — желание ме с бях

обзе: светия гроб над гробовете аз

да видя… там заспа злочестий — а ония

които будеше, те спят и днес в робия!…

Един ден в София се ази озовах.“

— „На Левски гроба!“ — там намръщения Влах

извика, отстрана досега мълчаливо

седещ, сегиз-тогиз изглеждайки изкриво

Мъдрителя. — „Нима?“ — додаде същий час

и Дрина, но пребил самичък своя глас,

се той наоколо възчудено огледа.

„На Левски гроба! Да“ — подзе пак в своя реда

Мъдрителя: — „Видях… И да не бях видял,

кой знае дали би, като сега, презрял

светът и хората с бедите им световни…

На Левски името едвам-едвам се помни,

а пък на неговий заглъхнал гроб растат

татарски тръни… Туй очаква на светът

тоз, който за народ живота си прежали.“