Читать «Кървава песен» онлайн - страница 36
Пенчо Славейков
с безчетно надписи. Едни едвам личаха,
а други сякаше от вчера и от днес
току-що писани. Разправяше се в тез
тук во занданите за мъки преживяни;
а тамо, и с игли и с гвоздеи вдълбани,
цял ред, цял поменик, все славни имена —
и отбелязано до всяко отстрана:
тоз еди-де убит, а онзи на бесило
издъхнал. По-натам — какво е дома мило
оставил жалник друг: тоз майка, тоз деца…
До тях пък някой си към бога в небеса
со псалтикия се обръща неразбрана,
и в псалтикията, за сметка на султана,
изтърсил попръжня, та здраве му кажи…
Па и тавана чак от надписи гъмжи…
Четях, пречитвах аз, а нещо ми в душата
подсказва: ето на, тефтеря на съдбата!
Лъжи душата си с възвишени мечти,
недей се, вярувай, търпи и работи —
а сетне тук ела да си оплакваш дните,
и патилата си да дращиш по стените.
Там с другите наред и сам отдавна бях
аз мойто именце надраскал…
Доживях
да бъда пуснат вън най-сетне да живея
на воля — в крепостта. А лесен е от нея
нататък пътя. Тъй тогава мислех аз.
И право. Една нощ, издебнал сгоден час,
незабелязано се из града измъкнах —
и, по апостолски, два месеца се мъкнах,
докато в Цариград да стигна. Първи път
тук, в столнината на султана, на умът
на всички, като мен безумци, се почудих —
че видех Турция що значи. И си гудих
на омисъл тогаз: навред да обредя
по нашенско — да се с очи си убедя,
дали все още там бълнуват за свобода…
Година цяла тъй все ръщих из народа,
бях в сума градове, обходих и села —
къде не! И навред все същите тегла
аз виждах. Виждах как со същата надежда
към бога, погледи клетника роб възвежда,
а как, во името на същий бог, врагът
беснее и скверни домашния му кът —
и като тъпан му гърбината налага.
Бог люби слабий, но на силния помага.
И както по-напред, апостоли видях
да проповядват. Чух туй същото от тях,
което знаех, на което знаех края.
Година цяла тъй се лутах аз в замая;
малцина от онез, с които другарях,
с които в прежни дни една съдба делях,
аз между живите заварих — мъртви-живи;
с плах поглед виждах ги и мрачни, мълчаливи —
те още отдалеч избягваха от мен.
Горките, мислеха, че аз съм заразен
все още с шугата на миналото — скъпо
избавени сами от нея. С поглед тъпо
към миналото взрян, с въздишка ублажих
загиналите аз, преминалите в тих
мир гробен. Те пред мен извиха тъмен ред —
аз почнах да броя, но скоро техний чет
изгубих… Гроб до гроб се трупаха в душа ми,
печални жъртви на възвишени измами.
Свесът ми се зави — желание ме с бях
обзе: светия гроб над гробовете аз
да видя… там заспа злочестий — а ония
които будеше, те спят и днес в робия!…
Един ден в София се ази озовах.“
— „На Левски гроба!“ — там намръщения Влах
извика, отстрана досега мълчаливо
седещ, сегиз-тогиз изглеждайки изкриво
Мъдрителя. — „Нима?“ — додаде същий час
и Дрина, но пребил самичък своя глас,
се той наоколо възчудено огледа.
„На Левски гроба! Да“ — подзе пак в своя реда
Мъдрителя: — „Видях… И да не бях видял,
кой знае дали би, като сега, презрял
светът и хората с бедите им световни…
На Левски името едвам-едвам се помни,
а пък на неговий заглъхнал гроб растат
татарски тръни… Туй очаква на светът
тоз, който за народ живота си прежали.“