Читать «Кървава песен» онлайн - страница 35

Той всичко знаеше, самичък непознат

освен на двоица от целий Каменград,

че другареше с тях открай: Марин Белина

и смръщений Хъшлак. Нито веднъж не зина

Хъшлака някому да каже от това,

що беше чул; затуй пък градската мълва

Белина хранеше до ситост с разправии —

Но малко вярваха на него. Дивотии

Белина пръв ли път дърдори!… И така

макар че знаеха премного, досега

Мъдрителя си пак за всичките остава

незнаен, неразбран… Во Каменград оправя,

от две годин насам, той градския сахат —

скрит горе в кулата, високо и на хлад,

или на припека пред вратнята изтегнат,

или на мостът на пармаците облегнат

и вслушан в ромонът на Луда Яна. Дни,

недели някога минаваха — страни

от хора, нийде се той из града не мярва,

а там си в кулата все работа намярва

току счуе се из полунощний мрак

плач на цигулка там, ту глух, ту спрепнат пак,

и плач и стон в гърди от скърби премалели

за младост и живот и дни неотмилели,

макар безрадостни, но все пак мили… глед

впил во Войводата, намести се отпред

по турски той сега и дума без да чака

от някого, почна по свойски тъй:

— „Хъшлака

грехът му да бере, че тука ме при вас

докара. Спомних си миналото аз,

и ако дойдох — той го знае — да ви видя,

то дойдох, че, по мен, за вас ми се посвидя…

Дошъл си с проповед ти между тоз народ —

велики ратниче, не е за рабски сброд

това, което вий и други проповядват.

Облечени са те и сити — и се радват

на тоз живот. За тях живот е онова,

което е за тоз хайванин там, глава

над плявата привел. Вий може би да мните,

че кат го вкарате в бела, ще възродите

духът му? Да е тъй! Измама то е зла —

това не е народ, когото би тегла,

когото би беди подйели, възродили —

те само повече го миха унизили!

Говеда! Идеал не е за тях храна.

И вий се мамите — такива семена

дошли да сеете в пустинята безводна

на рабските души. Дано пред вас в несгодна

минута, призрака на вашите дела

сегашни с ням укор не стане — и чела,

с вълшебний ореол на подвизи огрени,

разочарованост не сегне да засени,

тъй както моето… когато озован

се видех сам и аз в Жан д’Акърский зандан,

с вериги на нозе.“

Тук в него изненадни

се взряха сбраните… Опърпаний и гладний

Мъдрител, вечно все намръщен и сърдит —

тъй сплашен? Може би то нещо е велико

и страшно преживял — и в ужас е езика

душата свързала!? Сърдит и мълчалив —

сега какво ли го така на говор жив

подстори?… А далеч той тихо се озърна

и, спрял за миг, така отново пак завърна:

„Две зими иззимих в Жан д’Акър. А подир —

на пролет беше то, — оттам в Диарбекир.

До днес от прангите личат ми по нозете

дамги. Откакто ме таз ориса сполете,

и свят, та и живот ми беше отмилял.

Тя беше, думах си, свърши се твоя дял; —

Оттука ни дявола не може те изтръгна…

Воня и задуха — на тях сърце обръгна.

Но прангите, звънът на прангите… Насън

ме стряска и до днес все тоя същи звън

и, сякаше мора, за гърлото ме сдавя…

Аз волните си дни не можех да забравя

там в дупката заврян, с катили наедно —

където светлинка през мъничко едно

окно се вмъкваше, — за да се види само

по-ясно и мракът и жасите. Тамо

разтуха беше ми едничка — цели дни

по затъмнените изхлузгани стени

да впивам погледи… издраскани те бяха