Читать «Кървава песен» онлайн - страница 34

лучи по техните великденски премени

преплита: претрепти по пъстрите бои

и блесне — татък се на подплес открои,

като на някой змей на гъвката ръбата

гърбина… Змей! Дори опашката чепата

се вижда — тамо де на връх се ридът вий:

преметне, сниши се, за миг един се свий,

а ето я че пак на възбог се протегне,

като че небеса да иска да посегне —

това са люлките, където се роят

деца, като пчели, когато им медът

привечер пчеловъд из кошери събира.

А куп до куп, далеч нататък по баира,

кат по нивя кръстци, сборяните седят,

до сложени пред тях трапези, и пищят

там гайди, там зурли. Ей по-отвъд, унесен

млад песнопоец е подхванал жална песен

и татък надалеч се кръшния му глас

извива. В песента заслушани, в захлас

един е на ръка подпрял чело грижливо,

друг подловил мустак с два пръста го увива,

а трети сепнат глед ту нейде отведе,

ту шепотом се към съседи приведе —

а вий се песента изтихом подловена,

и думи, ек на скръб в душата спотаена,

ту сякаш спрепнати от нещо зачестят,

замятат се, ту пак се тихо повлекат

изниско, дали не тъй нещо да прикрият? —

и се отново пак подхванати извият,

като вечерен шум, кога ветрец повей:

„Юнашка майко, за юнака не жалей —

над него грижен бди побащим стар, Балкана,

орел с крилата си му сени люта рана,

и жива вода с клъв донесъл из усой

той с нея устните хлади на брата свой…“

О, дивна песен, ти кому ли си незнайна!

А все те слушат пак юнаците с потайна

наслада и тъга; окриляш ти с мечти

тям гордото сърце, и ту сърце лети

към бъдащите дни изпълнено с надежди,

без и да ще да знай за тъмните премежди,

що неотстъпно го, невидими, следят…

Край младия певец ония, що седят,

отвсъде с погледи следени от сборяни,

са наште давнашни познайници, отбрани

юнаци — а сред тях Войводата е сам.

Но чужди погледи познали би едвам,

под странни накит че юнак познат се крие:

син моралия фес — пискюл се дълъг вие

и, чак на рамо спрян, се пръска на ресни;

чохяний му чепкен, отпред и отстрани

с нашивки от гайтан, изпъкла гръд пристяга;

на ясния му лик играй усмивка блага,

и от уста трепти шеговна, тиха реч…

Към него тъкмо, през тълпата, отдалеч

навъсений Хъшлак изстъпва горд, изпъчен;

науспоред, върви до него с изстъп сръчен

приведен нисък мъж, с наметнат на плещи

оръфан сив сюртюк — залюшнат се върти

около фесът му подкрехнат ибришимен

пискюл, подобно лист, когато вятър зимен

на гол ошмулен клон го мята и люлей; —

тук ръб шит-недошит, там цяла дупка зей

на панталони му подкърпвани с парцали,

от разношарен цвят — и биволски пустали,

на прябош хлузнати, му външний каяфет

завършват… Из градът разправят се безчет

за него всякакви истории — но тайна

е пак живота му. За истина е знайно

едно, че нявга той в Атина се учил,

в панепистимион, но че пропъден бил

кой знай защо оттам, и оттогаз се скита

по свят немил-недраг — и смята за честита

съдбата си, съдба, която на света

сал на велики се човеци на честта

уж падала: в беди живота да постигнат

и с тях над суети световни да се дигнат,

во всичко да прозрат и всичко да презрат…

Речта му, него сам преди да разберат,

мнозина в Каменград на подбив го подбраха

и прекоросаха Мъдрител сиромаха…