Читать «Кървава песен» онлайн - страница 33
Пенчо Славейков
на изпреварване прескачат татък копка —
тез с барабар нозе, ония с тирнат бях;
хе татък пък едно, подхвърлило калпак,
огъва се, ръце подйело, да го хване —
придябва друго в миг, през рамо го прехване,
отритне го и с смях отбягва настрани…
Ей върволицата полека стръмнини
подйема — дето са, на върхът, и граждани
и селяни с зори на празник насъбрани.
Отколя някога на света Петка храм
било на тоя връх. И пазело се там,
от нейната ръка уж, прешлен чудотворен,
увит во платънце чохяно и затворен
в кутийка сребърна. Днес зарад тоя храм
в селата оклони и в Каменград, едвам
у стари хора е запазен тъмен спомен…
От кърджалиите подпален, вероломен
пожар следите му свети е изличил,
и само тесния олтар къде е бил
съзира се сега, и камъка престолен,
децата бабки де изравят. Шумен сбор,
на някогашния широк черковен двор,
на пролет сбира се, според обичай стари…
Подир молебствие, весден пищят цафари
и гайди и зурли, и тъпани бумтят;
весден сборяните се шумно веселят —
и сякаш веселби не щат се нивга свърши.
Ей вито се хоро и тук и тамо кърши;
преплитат се нозе с нозе и надалек
от тропота чевръст се чува спрепнат ек.
Шумят и мятат се надиплени фустани;
като божур цъфтят лица, и през засмяни
уста, ред зъби се кат маргарит лъщят;
ергенски погледи прехласнато блестят,
изпод калпачета до вежди накривени…
И вий се пъстър низ, моми с момци словени,
ту кротко залюлян престъпва, ту с чести
отмерни разкрачи и вихром полети
напред, където го млад хороводник води,
размятал ален пош. Наравно с него ходи,
под мишца гайда сврял, оръфаний гайдар —
по него тътри се изпъчен тъпанар
и буха тъпана що му е сила мъжка,
от опакото в такт пришибвайки с шубръчка.
Ей хороводник пръв се пуша заморен;
изстъпва друг, и той замята пош червен —
подвиква, крак през крак преплита и се кърши,
и витото хоро, подобно горско върше,
от вихри веяно, далеч разгърне ред,
извърне, свий, извий и полети напред.
Окол хорото е най-буйна глъч и врява.
Сергии разпрострял, евреина продава
тук свойте пръстени, мониста, обеци
и огледалца — куп девойки и момци
пред него трупат се: отпреде им разставя
той стоката и с хъз за нещо им разправя,
подмигва, маха им с разперени ръце,
изюдил лунаво пипонесто лице…
До него габровец, со бозеви потури,
на голата земя е брустове, костури,
гаванки, ножчета и свирки навалил,
и сякаш да го е там някой насадил
да мъти, от место не се дори поклаща,
а купувачите посреща и изпраща
сал с „заповядайте“, „земете си“ и сам
си нещо в скутите човърка… По-натам
млад бакърджия е бакрачи и сахани
изпънал да лъщят на слънце. Замотани
юлари и въжа отвъде е настлал
прегърбен мутафчи и с клекналий гаджал
до него нещо си разправя се полека…
Цял ред сергии се нататък надалеко
повличат, и гъмжи навалица край тях,
като мравуняци на припек. Глъч и смях
отвсякъде ехти, отвсякъде припира.
Тук с табла на глава, в тълпата се провира
чер симитчия — там кърчази со шербет
понесъл, други се промъква пък напред,
тук край децата се увъртат халваджии,
там, що им глас държи, гърланят бозаджии…
И вик и блъскотня. А в ведри небеса
запряно, слънцето се като че в гласа
на шумната тълпа ослушва и засмени