Читать «Кървава песен» онлайн - страница 32
Пенчо Славейков
на Луда Яна по ронливий нисък бряг.
Под стрехи плочени прозорци с изглед драг
изничат, сякаше поставени на стража,
да чакат гост из път кога ще се покаже,
та още отдалеч да му вестят вестта —
че зарад него са отворени врата,
че домакините, с приветлива усмивка
са му приготвили трапеза и почивка.
И гости всеки ден прихождат в Каменград.
Че в средногорский край най-шумен и богат
пазар се сбира тук — и селяни стопани
за него отдалеч се стичат и граждани
на него всички си потреби за дома
купуват. През града надлъж, като тъсма,
дюгени се редят. И работата спорно
под ударни ръце насмогва. Неуморно
там заедно радят и мъже и жени —
от ранна утрин до късни тъмнини,
совалка тук дрънчи, там чуковете тракат,
тук щавят кожи, там пашкулите разтакат —
и весел говор вред при веселия труд
не сяква… през гори и през поля прочут
Каменград: навред по шумни панаири
най-вече стоката тъдявашна се дири,
стои на първи ред и горньо се цени.
Каменоградците на четири страни
разнесли са по свят завидната му слава,
вън от пределите на турската държава,
чак до Саксония, Масър и Шираз.
На лихи прадеди воинствения бяс
го с други пориви смениха времената,
но все е спазен пак в сърцето на чедата
юначний, гордий дух на миналите дни.
Под вежди рунтави, като на висини
нависнал облак чер, се поглед мълненосен
премята: изстъп смел и ход напет, поносен,
издават сръчността на пъргава снага;
а свития юмрук на жилеста ръка
в най-коравий лоб приплюснал би на пита —
комуто е късмет изпадвал да опита
тоз чутовен юмрук, ще помни и ще знай,
докато бъде жив. По околния край
най-много тоз късмет родопските помаци
са имали — безчет подпухнали синяци,
по тяхната левент отхранена снага,
това би всекиму открили веднага —
синяците, що им и тровят и разяждат
душата, и като че с въглени подклаждат
и тъй от вярата подкладена вражда.
Зора зори. В зори на тумби из града
излизат нанавън по китните полени
каменоградците во празнични премени —
мъже, жени, деца. С подкрехнат на чело
калпак, мустачките завили на витло,
там надпреварят се скарясани ергени;
а възрастни мъже и старците, в чохени
шалвари до земя, посред по равний път
полека, в разговор унесени, вървят…
Сам-там прищъпнати се панталони мернат
и ален фес, като отнякъде запернат
случайно, измежду калпаци червеней…
А както призори разсвет небесен грей,
тъй грее женска гръд, отрупана с гердани:
и рокли, стегнати со сърмени колани,
на дипли спадат; на колан затъкнат пош,
обвиснал, се белей. Чохяний чер контош,
с лисичина обшит, обтяга се о кръста.
Разчесана на път, коса дели се гъста
над белите лица, като на вран крило,
отсянка хвърлила над бялото чело,
едвам пристегната с шамия липисканска.
От ведри образи вей свежина балканска
спокойна, охолна и милва и ласкай.
А в тъмните очи, като че в някой край
вълшебен, погледи преплитат се замайни,
и сякаш искат те да изповядат тайни,
в душевни глъбини закрити от света —
тях негли някому румяните уста
би подзагатнали с усмивка мимолетна,
но никога и с реч… По равнината цветна
се гонят надалеч разтирени деца.
Как греят пълните божурени лица!
Подхвърлят тук, а там подлавят виком топка;