Читать «Кървава песен» онлайн - страница 32

на Луда Яна по ронливий нисък бряг.

Под стрехи плочени прозорци с изглед драг

изничат, сякаше поставени на стража,

да чакат гост из път кога ще се покаже,

та още отдалеч да му вестят вестта —

че зарад него са отворени врата,

че домакините, с приветлива усмивка

са му приготвили трапеза и почивка.

И гости всеки ден прихождат в Каменград.

Че в средногорский край най-шумен и богат

пазар се сбира тук — и селяни стопани

за него отдалеч се стичат и граждани

на него всички си потреби за дома

купуват. През града надлъж, като тъсма,

дюгени се редят. И работата спорно

под ударни ръце насмогва. Неуморно

там заедно радят и мъже и жени —

от ранна утрин до късни тъмнини,

совалка тук дрънчи, там чуковете тракат,

тук щавят кожи, там пашкулите разтакат —

и весел говор вред при веселия труд

не сяква… през гори и през поля прочут

Каменград: навред по шумни панаири

най-вече стоката тъдявашна се дири,

стои на първи ред и горньо се цени.

Каменоградците на четири страни

разнесли са по свят завидната му слава,

вън от пределите на турската държава,

чак до Саксония, Масър и Шираз.

На лихи прадеди воинствения бяс

го с други пориви смениха времената,

но все е спазен пак в сърцето на чедата

юначний, гордий дух на миналите дни.

Под вежди рунтави, като на висини

нависнал облак чер, се поглед мълненосен

премята: изстъп смел и ход напет, поносен,

издават сръчността на пъргава снага;

а свития юмрук на жилеста ръка

в най-коравий лоб приплюснал би на пита —

комуто е късмет изпадвал да опита

тоз чутовен юмрук, ще помни и ще знай,

докато бъде жив. По околния край

най-много тоз късмет родопските помаци

са имали — безчет подпухнали синяци,

по тяхната левент отхранена снага,

това би всекиму открили веднага —

синяците, що им и тровят и разяждат

душата, и като че с въглени подклаждат

и тъй от вярата подкладена вражда.

Зора зори. В зори на тумби из града

излизат нанавън по китните полени

каменоградците во празнични премени —

мъже, жени, деца. С подкрехнат на чело

калпак, мустачките завили на витло,

там надпреварят се скарясани ергени;

а възрастни мъже и старците, в чохени

шалвари до земя, посред по равний път

полека, в разговор унесени, вървят…

Сам-там прищъпнати се панталони мернат

и ален фес, като отнякъде запернат

случайно, измежду калпаци червеней…

А както призори разсвет небесен грей,

тъй грее женска гръд, отрупана с гердани:

и рокли, стегнати со сърмени колани,

на дипли спадат; на колан затъкнат пош,

обвиснал, се белей. Чохяний чер контош,

с лисичина обшит, обтяга се о кръста.

Разчесана на път, коса дели се гъста

над белите лица, като на вран крило,

отсянка хвърлила над бялото чело,

едвам пристегната с шамия липисканска.

От ведри образи вей свежина балканска

спокойна, охолна и милва и ласкай.

А в тъмните очи, като че в някой край

вълшебен, погледи преплитат се замайни,

и сякаш искат те да изповядат тайни,

в душевни глъбини закрити от света —

тях негли някому румяните уста

би подзагатнали с усмивка мимолетна,

но никога и с реч… По равнината цветна

се гонят надалеч разтирени деца.

Как греят пълните божурени лица!

Подхвърлят тук, а там подлавят виком топка;