Читать «Кървава песен» онлайн - страница 30

и за какво решен, с приведена глава

вървеше мълком той. Замлъкна и мълва,

изчезнаха таме и огньовете буйни

во пропастта. Едвам понявга шумноструйний

поток обади се от бързей и се пак

в миг притаи, като на някого си знак

да подаде, да го предварди от неверна

превара. Глухо се в мълчанието черно

отйекват стъпките на коня. От брега

ронлив понякога, от спрепната нога

отпратен, камък се претъркули унесен

надолу… Закъснял и чак сега надвесен

зад срещни върхове, огре от небеса

и метна месецът над сънни дървеса

сребристия си плащ — по ниските поленки

в гората го простре и запреплита сенки

върху му, сенките на трепетни листа.

От пръв сън сепната, гората затрептя,

зашепна. В нощний мрак сам, насаме оставен,

далеч от врявата, Младен вървеше с бавен

ход по извития и стръмен горски път,

а тъмна буря гняв се в младата му гръд

събираше и гмеж от мисли се рояха

в умът му: пръсвани, те в миг се пак беряха —

тъй както, привечер на слънце, пъргав рой

мушици вият се пред пътника и той

замахне ли с ръка — те повече налитат,

и като мрежа се пред погледа му сплитат;

та и когато чак под сянка се закрий,

досадливия рой пред него пак се вий

и дълго в пътя го на мира не оставя…

И спираше се той замаян, и в забрава

замахваше с ръка, като пред някой враг

невидим, а след миг повличаше се пак

полека, на гърди замислено оборил

глава. И всичко, що не беше договорил

там на събора, с яд избликваше сега

в умът му. Морници по цялата снага

го сепваха. Но в миг го някаква умора

налегнеше, като насъне тежка мора —

и струваше му се, че сдавен някой глас

там нейде си зове за помощ, глъхне в час,

и пак извика, — той се вслуша да го схване,

като зашеметен сред пътя там застане,

и го напъне вик за отзив, но замре

в безсилни му гърди; — и поглед впито взре

той татък надалеч унесено в тъмата.

И неведнъж така, с поджегнат яд в душата,

възвива стъпки той да иде пак назад…

---------------------------

Зора се сипваше, когато в Каменград

той влезе, за юзда сам водещ морна коня.

Мъгли се сбираха далеч на небосклона

И шапка облачна, обточена по край

со слънчова тъсма, нахлупваше Бунай…

А тъкмо него час съборът се разтури,

уречени дела завършил. През клисури,

през дебри глъхнали се пръснаха безред

по свой път всякой. Глъч и викове отвред

горите цепеха, нататък в далнината

заглъхвайки… Ей пак потокът тишината

изпълни с буйний шум на пенни си върви;

повеял ветрец, от усойни глъбини

понесъл поздрави към китните поляни.

В гъстежа шубрачен, затулен между грани,

подсвирна дивий кос; през клони пролети

понявга катрица, запре се и слухти,

озъратйки се към притъпкани равнища —

подуши острий дим, що още над огнища

напуснати се вий, и плаха бяга пак.

Орли, примамени от стръвен мири, с грак

едва дочут от вис, се вият мощнокрили,

в мракът на дебрите пронизен поглед впили…

Отново в себе си се вслуша пустошта;

А тез, които и за миг самотността

смутиха, дома се завърнаха — те първи

готови за борба! — за да изкупят с кърви

от миналите дни на робството срамът,

вестители свети на сетний страшен съд,

неумолимий съд отсъден от съдбата.

Оборище! В светий венец на имената,

венец, България що кити и докрай