Читать «Кървава песен» онлайн - страница 30
Пенчо Славейков
и за какво решен, с приведена глава
вървеше мълком той. Замлъкна и мълва,
изчезнаха таме и огньовете буйни
во пропастта. Едвам понявга шумноструйний
поток обади се от бързей и се пак
в миг притаи, като на някого си знак
да подаде, да го предварди от неверна
превара. Глухо се в мълчанието черно
отйекват стъпките на коня. От брега
ронлив понякога, от спрепната нога
отпратен, камък се претъркули унесен
надолу… Закъснял и чак сега надвесен
зад срещни върхове, огре от небеса
и метна месецът над сънни дървеса
сребристия си плащ — по ниските поленки
в гората го простре и запреплита сенки
върху му, сенките на трепетни листа.
От пръв сън сепната, гората затрептя,
зашепна. В нощний мрак сам, насаме оставен,
далеч от врявата, Младен вървеше с бавен
ход по извития и стръмен горски път,
а тъмна буря гняв се в младата му гръд
събираше и гмеж от мисли се рояха
в умът му: пръсвани, те в миг се пак беряха —
тъй както, привечер на слънце, пъргав рой
мушици вият се пред пътника и той
замахне ли с ръка — те повече налитат,
и като мрежа се пред погледа му сплитат;
та и когато чак под сянка се закрий,
досадливия рой пред него пак се вий
и дълго в пътя го на мира не оставя…
И спираше се той замаян, и в забрава
замахваше с ръка, като пред някой враг
невидим, а след миг повличаше се пак
полека, на гърди замислено оборил
глава. И всичко, що не беше договорил
там на събора, с яд избликваше сега
в умът му. Морници по цялата снага
го сепваха. Но в миг го някаква умора
налегнеше, като насъне тежка мора —
и струваше му се, че сдавен някой глас
там нейде си зове за помощ, глъхне в час,
и пак извика, — той се вслуша да го схване,
като зашеметен сред пътя там застане,
и го напъне вик за отзив, но замре
в безсилни му гърди; — и поглед впито взре
той татък надалеч унесено в тъмата.
И неведнъж така, с поджегнат яд в душата,
възвива стъпки той да иде пак назад…
---------------------------
Зора се сипваше, когато в Каменград
той влезе, за юзда сам водещ морна коня.
Мъгли се сбираха далеч на небосклона
И шапка облачна, обточена по край
со слънчова тъсма, нахлупваше Бунай…
А тъкмо него час съборът се разтури,
уречени дела завършил. През клисури,
през дебри глъхнали се пръснаха безред
по свой път всякой. Глъч и викове отвред
горите цепеха, нататък в далнината
заглъхвайки… Ей пак потокът тишината
изпълни с буйний шум на пенни си върви;
повеял ветрец, от усойни глъбини
понесъл поздрави към китните поляни.
В гъстежа шубрачен, затулен между грани,
подсвирна дивий кос; през клони пролети
понявга катрица, запре се и слухти,
озъратйки се към притъпкани равнища —
подуши острий дим, що още над огнища
напуснати се вий, и плаха бяга пак.
Орли, примамени от стръвен мири, с грак
едва дочут от вис, се вият мощнокрили,
в мракът на дебрите пронизен поглед впили…
Отново в себе си се вслуша пустошта;
А тез, които и за миг самотността
смутиха, дома се завърнаха — те първи
готови за борба! — за да изкупят с кърви
от миналите дни на робството срамът,
вестители свети на сетний страшен съд,
неумолимий съд отсъден от съдбата.
Оборище! В светий венец на имената,
венец, България що кити и докрай