Читать «Кървава песен» онлайн - страница 28

Макар че ни един, след върлия раздор,

не схвана ясно що Матей Казака викна,

но гърлестий му глас в сърцата им проникна

тъй неочаквано — и сепна ги така,

че се пресече в миг, като че от ръка

вълшебна, и викът и врявата несвясна.

И само отстрани нататък не угасна

все още ропота, макар сдържан и тих —

и в тъмни погледи гореше пламък лих,

готов да поджежи пак разпрята отново,

миг схвана и подзе Войводата тъй слово:

«Другари, братя! Вий от първий още ден

които тръгнахте с мен заедно и с мен

вървяхте досега — хиляда пъти ази

ще бъдех по-честит, да бяхте ме тогази,

при първа среща ощ, предали на врага

в кръвнишките ръце, — отколкото сега

на подозрения и на нечути глуми

да съм изложен… Те, те вещи са на думи

и негли делото с тях по щат уреди —

и щат предварди вас и него от беди…

Ако е рекъл бог, на време по-честито

ний ще се срещнем пак, там на поле открито…

Прощавайте! Оттук далеч е моя път —

където по-добре от думи се ценят

делата… Сбогом!»

Без другари да погледне,

пристъпи сръчно той на коня да се метне —

приготвен отстрана, припрян юзда заял,

с копита бъхтейки земята и развял

разкошна грива. Миг — и скупом навалиха

към него всички там и път му заградиха

отвсякъде. Така из пологът си тих

излязъл, изведнъж се види вепър лих

от вълча глутница нечакано сполетен —

възпре се и възвий и поглед искрометен

озърне околом, на тях на смелостта

възчуден; ала те, озъбили уста,

налитат с рев и лай… Тъй с шум и вик нечути

обстъпиха сега Войводата — за скути,

за ръце вчепкани едни, а за юзда

пък други конят му словили, през реда

сгъстен го дръпнаха… И ето че, завърнат

на мястото си пак, и горд и блед, извърнат

към тях, Войводата подзе с треперещ глас:

«Не пускате ме вий? Добре! Ала тогаз

и туй, що ази ви предлагам, приемете.

Не искам аз на реч — на подпис! Подпишете —

вий вяра дайте ми и ази да ви дам!

Решавайте. Едно желая аз да знам:

дали ний все ще си играем на ореси,

или…»

Но тука се, бръз, запъхтян, намеси

Сокола, тъкмо що пристигнал, и едва

там на Войводата последните слова

дочул, но не разбрал защо туй всичко става.

От изненадата на тази му поява

в миг всичко се смълча.

«И аз да кажа реч.

Потрайте! Вести аз ви нося отдалеч.

Тях чуйте по-напред, че може би ща тряба…

И не на думите — че мойта реч е слаба —

такова… Тъкмо аз сега от Цариград

се връщам… Счепка ме, на Галата, Мурад

ефенди — цял се ден отпосле с мене влачи,

и казва: „Видел съм добро от вас, иначе

пред теб дори не бих отворил и уста —

това, що правите направо в пропастта

ви влачи… Видел съм доброто ви, желая

доброто ви, и туй, което ази зная

да знаехте, не би тъй вирнали глава.

Кога во Каменград си идеш, ти това

им кажи: Све то знай Мурад како се прави

по вас и за това градот ви он остави.

Не зарад себе си, за вази бе го страх. —

Аз, каже, лебот ви съм ял, добро видях —

и сърце ме боли за туй, що ви се готви…

Ни камик няма да остане от градот ви…“

— „Предателство!“ — за миг Стоимен изрева.

„Предателство!“ — изви и други там… „Това

що значи?“ — поп Матей изблещен се обади —

и вик, и глъч… За миг одевешните свади

забравиха. Младен и поп Матей, дори

Войводата, и той, като че да смири