Читать «Кървава песен» онлайн - страница 29

гневът си, настрана се мълчалив стъписа —

нечаканата вест дали и него слиса?

„Но чакайте! Това…“ — Сокола почна пак,

и с дигната ръка да млъкнат даде знак —

„Това и онова запитва той, разправя,

и плясна най-подир: защо се още бавя,

и колко пушки съм прикупил досега!…“

Той всичко знай — и де и колко и кога —

той всичко знай… Твърди, и в Цариград че знаят,

но че мълчат, дори че всичко туй желаят

„Еднож, па тъй до крак — за вечно да се знай

и памти — ето към какъв отива край:

Еднож, и тъй до крак — в рачуна туй им влиза.“

И броеница той от факти заизниза

един по други — там и там, и тоз и тоз —

дори по Влашко чак… и не едно таквоз

що знаем тайно ний е знайно на Мурада…

„И много здраве там носи во Каменграда

на всички декато за тоя таватур

са вирнали глава… — вам други е мюдюр

завчера пратен, там аз няма да се върна…“

И плещи, синеца — а мен ми се превърна

душата. С пушките оставих Радоил

да се разправя сам — не съм ни ял, ни пил,

не видел свят, докле до тука да пристигна,

и само в Пловдив се…»

«Предателство!» — изригна

отново поп Матей, не могъл да дотрай

Сокола думата да дорече докрай,

а подир него друг и трети ревна в миг —

и се преплетоха един през други вик:

«Бунт!» и «Предателство!» — и ехото ги сбори

и се замята с тях далеч из пустогоре.

Но тук Войводата изстъпа: «Почна пак!

Предателство! И виж пак врява: кой? и как?

Какво „че видели“, „че казали“, „че знаят“…

Та нека! Псета ли ще слушам как те лаят!

Те вършат своето — а нашето си ний.

До време тайната от хората се крий!

Предателство! И то с божата воля става —

кого ли вече днес то може да смущава,

когато всичко е готово? Нека знай! —

И ние знаем тук какво по целий край

се готви. Знаеме и всички що се шушне…

Нима дотолкова сте вие малодушни?

Та нека! Готвят се. Нима пък ние спим?…

На ваший зов, отсам дойдохме да редим —

дванадесет борци апостоли. Готово

немалко сварихме, а не и малко ново

се оттогаз, сами вий знайте, дотъкми.

Писмата тука са, четете и сами

ще видите и де и как отсам Балкана,

а също и отвъд: дванадесет вулкана

са грозно зинали, отворили гърла.

Нощите чуваха словата ни — дела

ще чуят дните. Рев вулканен ще разтръсне

земя и небеса, и роба ще възкръсне…

Но не забравяйте което би напред

въпрос — поставям го отново пак наред:

ще ли подпишете вий мойто пълномощно —

или…»

«Кой! кой не ще!» — извика Вълю Бошно

от Стрелча. — «Всички щем!» — подхвана поп Матей.

— Да каже кой не ще! Да видим кой ще смей!“ —

избухна Стойко Ръж, изпратеник петрички…

И екнаха в захлас отвсъде: „Всички! Всички!“ —

стотина гласове — и навалиха с вик

отвред към масата…

Изстъпа, бледен лик

извърнал, тук Младен — но дума без да свари

да каже, изведнъж самите му другари

го сдърпаха назад, от нова свада в страх —

и татък силом той биде от сами тях

отведен.

— Врявата все още там кънтеше,

около масата натрупана гъмжеше

навалицата все, като че с подновен

хъз пак за свада, а по витий път Младен

се вече спускаше из тъмната долина,

но не обърна се дори, а тъй отмина

нататък, кон повел за свилена юзда.

Завръщаше се той самичък към града,

другарите си в гняв изхокал и отпъдил,

в намръщена душа кой знае що отсъдил