Читать «Кървава песен» онлайн - страница 29
Пенчо Славейков
гневът си, настрана се мълчалив стъписа —
нечаканата вест дали и него слиса?
„Но чакайте! Това…“ — Сокола почна пак,
и с дигната ръка да млъкнат даде знак —
„Това и онова запитва той, разправя,
и плясна най-подир: защо се още бавя,
и колко пушки съм прикупил досега!…“
Той всичко знай — и де и колко и кога —
той всичко знай… Твърди, и в Цариград че знаят,
но че мълчат, дори че всичко туй желаят
„Еднож, па тъй до крак — за вечно да се знай
и памти — ето към какъв отива край:
Еднож, и тъй до крак — в рачуна туй им влиза.“
И броеница той от факти заизниза
един по други — там и там, и тоз и тоз —
дори по Влашко чак… и не едно таквоз
що знаем тайно ний е знайно на Мурада…
„И много здраве там носи во Каменграда
на всички декато за тоя таватур
са вирнали глава… — вам други е мюдюр
завчера пратен, там аз няма да се върна…“
И плещи, синеца — а мен ми се превърна
душата. С пушките оставих Радоил
да се разправя сам — не съм ни ял, ни пил,
не видел свят, докле до тука да пристигна,
и само в Пловдив се…»
«Предателство!» — изригна
отново поп Матей, не могъл да дотрай
Сокола думата да дорече докрай,
а подир него друг и трети ревна в миг —
и се преплетоха един през други вик:
«Бунт!» и «Предателство!» — и ехото ги сбори
и се замята с тях далеч из пустогоре.
Но тук Войводата изстъпа: «Почна пак!
Предателство! И виж пак врява: кой? и как?
Какво „че видели“, „че казали“, „че знаят“…
Та нека! Псета ли ще слушам как те лаят!
Те вършат своето — а нашето си ний.
До време тайната от хората се крий!
Предателство! И то с божата воля става —
кого ли вече днес то може да смущава,
когато всичко е готово? Нека знай! —
И ние знаем тук какво по целий край
се готви. Знаеме и всички що се шушне…
Нима дотолкова сте вие малодушни?
Та нека! Готвят се. Нима пък ние спим?…
На ваший зов, отсам дойдохме да редим —
дванадесет борци апостоли. Готово
немалко сварихме, а не и малко ново
се оттогаз, сами вий знайте, дотъкми.
Писмата тука са, четете и сами
ще видите и де и как отсам Балкана,
а също и отвъд: дванадесет вулкана
са грозно зинали, отворили гърла.
Нощите чуваха словата ни — дела
ще чуят дните. Рев вулканен ще разтръсне
земя и небеса, и роба ще възкръсне…
Но не забравяйте което би напред
въпрос — поставям го отново пак наред:
ще ли подпишете вий мойто пълномощно —
или…»
«Кой! кой не ще!» — извика Вълю Бошно
от Стрелча. — «Всички щем!» — подхвана поп Матей.
— Да каже кой не ще! Да видим кой ще смей!“ —
избухна Стойко Ръж, изпратеник петрички…
И екнаха в захлас отвсъде: „Всички! Всички!“ —
стотина гласове — и навалиха с вик
отвред към масата…
Изстъпа, бледен лик
извърнал, тук Младен — но дума без да свари
да каже, изведнъж самите му другари
го сдърпаха назад, от нова свада в страх —
и татък силом той биде от сами тях
отведен.
— Врявата все още там кънтеше,
около масата натрупана гъмжеше
навалицата все, като че с подновен
хъз пак за свада, а по витий път Младен
се вече спускаше из тъмната долина,
но не обърна се дори, а тъй отмина
нататък, кон повел за свилена юзда.
Завръщаше се той самичък към града,
другарите си в гняв изхокал и отпъдил,
в намръщена душа кой знае що отсъдил