Читать «Кървава песен» онлайн - страница 2
Пенчо Славейков
в гнева на своята любов ме е дарила
и с туй над делнични несгоди възвисила.
Аз помня първи път, кога таз песен чух —
и в изненада как тя сепна моя слух,
за болки чужди как сърцето ми събуди,
та то се в себе си самичко взре в почуди.
То беше в дебрите таинствени, врагът
където с меча си от тихий бащин кът
ни бе прогонил — там, де гроба на юнака
показа майка ми, заглъхнал в храсталака
в трева и буренак… И него, с песента,
до днеска нищо не изтри из паметта,
макар че не веднъж сърцето ми се свива
от песни като таз, пред гробове такива.
Детински златни дни, вам сетний мой привет!
Далечно бъдаще, мечтано в розов цвет
тогаз — сега и то се в минало обърна —
то цъфна овреме, и овреме посърна —
но не напусто… То бяха славни дни,
макар на ужаси, макар на кръвнини
и запустение! — До днеска са следите
неизличени ощ: в полята и горите
полъхне ли ветрец, той с кървав дъх лъхти;
белеят се без гроб разнесени кости
по голи равнини, усои и долини;
сред пепелищата, и грозни и пустинни
срутени зидове се дигат тук и там,
и сякаше укор към небо хвърлят ням,
че им е дало то такъва дял световен —
над пустоши да са те паметник тъжовен.
Нараства други род, за други съдбини…
Забрава спуска се над миналите дни; —
тъй както ги до днес певеца живи спазва
в душата си, за тях и пей и ви приказва.
Песен първа
НА ЗАСЕДАНИЕ
Изстъпва в далнини намръщений Бунай;
на снежния му връх, над преспите, сияй
вечерна слънчева позлата. Ей отмина
зад тъмните гори, подмамен към чужбина,
приветний ясен ден по знайния си път;
и облачета рой подире му летят,
игриви пролетни сирачета, съзети
сега чак, бързишком надварят се — наети
да го настигнат. Тих и благ ветрец пове;
полето глъхне. Тук и там се отзове
самотно сепнат ек, или отзвук от песен —
и чезне някъде в дрезгавини унесен…
Яздача морен кон пои на речний брод…
Работник закъснял ускорва муден ход,
загрижен за дома, където го отдавно
очакват… Затрептя вечерницата, бавно
възлязла в небеса… Из Каменград блести
сам-тамо огнец плах — и сякаше вести,
че още все радят там грижните стопани,
а негли заедно, че с гостени отбрани
на личен празник е събрана челядта.
По глухи улици отдавна е нощта
отсенки метнала и сякаше се будно
ослушва в стъпките на скитниците, мудно
сегиз-тогива що препречват кръстопът.
Понякога се счуй, в затънтен някой кът
невнятен ромон от сподавени говори,
или прошумоли чевръст вървеж през двори
и скрипнат излеком открехнати врати…
Ей през тъмата се на стъгдата вести
отсянка мъжка в миг — и бързо там отсреш
премина. С омисъл не скритом ли по нещо
тоз нощеходник е потръгнал насаме?
Ей на разпътица отново се таме
