Читать «Кървава песен» онлайн - страница 27

и той живял е роб, лял кърви за свобода…

И винаги е бил во робство родний край!…

Ни сам Войводата, това го всякой знай,

друг път, ни другите апостоли такова

са проповядвали… То въдица е нова!

Бъхти се, отърви поробений народ

от стар, а го вмъкни отново в друг хомот!…

И кой от вази тук не знае, че делата

народни не вървят тъй както колелата

по равен път, макар тъй да се иска нам.

Ще има трудности — та именно се там

народний, истински народен вожд познава:

не за народа си капани да поставя,

а има ли таквиз — да разбурми и тях.

Тоз, що от волята народна само в страх

живей, той, само той ще се домогва нея

в железен обръч да обвърже… Поп Матея

е тук, попитайте що Левски е твърдял:

„С народа за народа! Тоз, който би посмял

да тури своя кеф над неговата воля,

народу не добро желае — а неволя!“

велик е порива, свещена мисълта

за делото — дори да бъде тя мечта:

не тя ли волята към подвига подстори?

Сами ний вождите, народът да се бори

зовеме — и сами ний порива му свят

с кощунствена ръка подлагаме под млат…

Та ний? Самите ний?… От турските султани

ще го отърваме — а нови ли тирани

ще му натрапваме на слинавия врат?

Че онзи турчин бил, а този наши брат —

нам толкова по-зле.»

И скокна тука, кипнал

върху Младена сам Войводата, пресипнал

от гняв, към черенът на сабята с ръка

посегнал. Но, беда дозели, веднага

наскочиха отвред събраните — Младена

един, Войводата пък други в цеп сгъстена

обстъпиха. И шум и буйна реч и вик

из тъмния Балкан се отйехя за миг…

Сам-там отделен звук, отделна дума само

се ясно отзвучи — и дигнати над рамо

размахват се ръце. Завчас на две страни

разтурени, с укор започнаха едни

към други да се там взаимно прекоросват,

и острите слова по-остри да кръстосват —

докле, зашеметен от буйния раздор,

на две се партии народния събор

разцепи. Отстрана застанали, мнозина

се плахо взираха в шумещата дружина;

и тамо Брадестил, от час на час лице

извръщайки, пред тях разправяше, ръце

размахал. Надалеч в гората разпилени

там други, врявата дозели, запъхтени

се стичат. И дори ония, долу там

които готвеха, и те сами насам

в миг претърчаха, кой с каквото бе в ръката —

той и оставили огньове край реката,

и в менците над тях чорбата да кипи,

и агнета на шиш, — та кой ще ти търпи,

шега ли е? За миг се всичко сби в грамада —

вик, крясък… сякаше душите бяс облада.

И само поп Матей, с ниет да примири

и двете партии, без да се умори,

при тез и при онез от час на час минава,

и тези и онез навиква, убеждава; —

по неговий пример и Бойчо от Бързан

между стълпените се щура. Озован

там до Войводата, Стоимен Детелина

Поибренец уста като батлан раззина,

но Влад от Попинци изви ръка в замах

и ги запуши. Вик и свади… Тоя плах

се брани; онзи там прехапал устни

и хванал ножа си, готов е да се спусне

върху му… Неведнъж подлавя реч и сам

Войводата, но се в глъчта гласът едвам

зачу, и никога го не схвана що говори —

и само врявата кънтеше из простори.

И дълго блъскотня и глъч и вик такъв

се продължи — кой знай най-сетне край какъв

би взели, поп Матей ръце да не издигна

и зинал, да не бе той като топ изригнал

що му държеше глас, — и глъхна шумний сбор.