Читать «Кървава песен» онлайн - страница 26

в казашкия алай. Светувал свят, видял

що е за виждане, а сетне се прибрал

при свои в Каменград; подвива под венчило

глава, запопя се, но черното носило

не смазва и до днес юначната душа.

Самоуправствува, подобно на паша,

той вред по своята широка енория

и на миряните, наместо псалтикия,

разправя повече за агарянский цар.

По навик носи той под расото ханджар

дори и досега… Другарин най-доверен

на Левски — святия апостол изневерен

когато падна сам в ръцете на врага,

и той, от Общия посочен, веднага

с окови на нозе в София бе откаран;

подир година чак след в ужаси прекаран

живот по затвори, с оскубана брада

се върна дома той. Но тази го беда

не стресна. Верен син застъпник на народа,

преди на Левски, днес на гордия Войвода

каменоградски той другар е най-любим.

Макар и стар и хил, а плам неугасим

все още пак гори в недъгавото тело,

и на Войводата и словом и на дело

той дясна е ръка. Живота бедовит

не засени со страх духът му упорит,

нито му чувствата неволи измениха. —

Той все си е такъв припрян и реч и сприха,

и зарад припирня пръв дава пей. Дозел

сега, че тоя смут и глъч се е подйел

за него, устни свил, изви се към другари

и зина с гнявна реч…

Но тука го превари

от неговата реч и от глъчта Младен,

безсмислената глъч, раздразнен, разгневен

и сприх: — «И види се че тук да се делякат

са някои дошли. Така ще се протакат

и часове и дни, а няма нищо пак

да свършим. Нямаме ний нужда от ортак

тук в нашта работа. Тежко ни, ако ние,

вместо на себе си, на тие и оние

се възнадяваме. На своя мъка плод

кога е, сладка е на кой да е народ

свободата. Това не сме ли ний готови

да сторим, знайте че за мъки само нови

ще да въставаме. А твърдо вярвам аз,

че сила имаме, че ний сами на нас

ще си помогнем, без отвън да ни се бъркат

и раните ни с пръст отровен да човъркат…

Ала не станах аз пред вази за това

да ви разправям. Не!… Подземам аз слова

против Войводата — пред него тук изправен,

другар до вчера, враг от днеска. Той поставен

е вожд на делото, а ето към изход

го тласка нежелан, и съдбоносен ход

му дава… Та защо се бъхтим денонощно,

щом като тъй, с едно, да кажем, пълномощно,

ще можем делото до край да изведем?

И то до край честит! Изглеждаха съвсем

невинни думите на нашия Войвода,

и може би ще са на много по угода,

на много и отвън и тука между нас.

Това да е било?! Да го дадем тогаз —

и свършено!… Добра, чудесна изненада.

И жал ми е, че мен горчива чест се пада,

от неговите тъй изхитрени слова

да махна булото и всичко онова,

що се таи зад тях, наяве да изскочи.

С туй, с пълномощното — Войводата посочи

самичък, — иска се в една ръка властта

да бъде хваната — и да завързва тя,

и да отвързва тя съдбите на народа:

и тъкмо тоз народ, когото за свобода

ний призоваваме, с тиранът на борба

и му говорим все, че охолна съдба

го чака в бъдаще — не както днеска тая.

На пълномощното е своеволство края!

От своеволствата на нашите деди

бял ден не е видял народа и преди —

на всяка страница това ни все говори

историята… все измами и раздори

и кръвнини. Защо? Че жадните за власт

народни вожди са народи от напаст

в напасти тласкали за своята изгода —