Читать «Кървава песен» онлайн - страница 26
Пенчо Славейков
в казашкия алай. Светувал свят, видял
що е за виждане, а сетне се прибрал
при свои в Каменград; подвива под венчило
глава, запопя се, но черното носило
не смазва и до днес юначната душа.
Самоуправствува, подобно на паша,
той вред по своята широка енория
и на миряните, наместо псалтикия,
разправя повече за агарянский цар.
По навик носи той под расото ханджар
дори и досега… Другарин най-доверен
на Левски — святия апостол изневерен
когато падна сам в ръцете на врага,
и той, от Общия посочен, веднага
с окови на нозе в София бе откаран;
подир година чак след в ужаси прекаран
живот по затвори, с оскубана брада
се върна дома той. Но тази го беда
не стресна. Верен син застъпник на народа,
преди на Левски, днес на гордия Войвода
каменоградски той другар е най-любим.
Макар и стар и хил, а плам неугасим
все още пак гори в недъгавото тело,
и на Войводата и словом и на дело
той дясна е ръка. Живота бедовит
не засени со страх духът му упорит,
нито му чувствата неволи измениха. —
Той все си е такъв припрян и реч и сприха,
и зарад припирня пръв дава пей. Дозел
сега, че тоя смут и глъч се е подйел
за него, устни свил, изви се към другари
и зина с гнявна реч…
Но тука го превари
от неговата реч и от глъчта Младен,
безсмислената глъч, раздразнен, разгневен
и сприх: — «И види се че тук да се делякат
са някои дошли. Така ще се протакат
и часове и дни, а няма нищо пак
да свършим. Нямаме ний нужда от ортак
тук в нашта работа. Тежко ни, ако ние,
вместо на себе си, на тие и оние
се възнадяваме. На своя мъка плод
кога е, сладка е на кой да е народ
свободата. Това не сме ли ний готови
да сторим, знайте че за мъки само нови
ще да въставаме. А твърдо вярвам аз,
че сила имаме, че ний сами на нас
ще си помогнем, без отвън да ни се бъркат
и раните ни с пръст отровен да човъркат…
Ала не станах аз пред вази за това
да ви разправям. Не!… Подземам аз слова
против Войводата — пред него тук изправен,
другар до вчера, враг от днеска. Той поставен
е вожд на делото, а ето към изход
го тласка нежелан, и съдбоносен ход
му дава… Та защо се бъхтим денонощно,
щом като тъй, с едно, да кажем, пълномощно,
ще можем делото до край да изведем?
И то до край честит! Изглеждаха съвсем
невинни думите на нашия Войвода,
и може би ще са на много по угода,
на много и отвън и тука между нас.
Това да е било?! Да го дадем тогаз —
и свършено!… Добра, чудесна изненада.
И жал ми е, че мен горчива чест се пада,
от неговите тъй изхитрени слова
да махна булото и всичко онова,
що се таи зад тях, наяве да изскочи.
С туй, с пълномощното — Войводата посочи
самичък, — иска се в една ръка властта
да бъде хваната — и да завързва тя,
и да отвързва тя съдбите на народа:
и тъкмо тоз народ, когото за свобода
ний призоваваме, с тиранът на борба
и му говорим все, че охолна съдба
го чака в бъдаще — не както днеска тая.
На пълномощното е своеволство края!
От своеволствата на нашите деди
бял ден не е видял народа и преди —
на всяка страница това ни все говори
историята… все измами и раздори
и кръвнини. Защо? Че жадните за власт
народни вожди са народи от напаст
в напасти тласкали за своята изгода —