Читать «Кървава песен» онлайн - страница 24
Пенчо Славейков
дори и тук сега: че ази нещо тая,
че недостойно аз си с делото играя —
за бозна що си… Знам на всичкото това
де корена и скрит, и тъмната мълва
тук с тез измислици кой и защо я храни…
Повтарям го пред вас, пред всички тука сбрани,
че делото ще се изкара до желан
край, ако сал един, днес тук от вас избран,
поставите да бди и да реди. Че води
в неволи всякой път световен, че несгоди
при всяка работа се има на светът,
вий знайте; с хиляди са те по тоя път,
по който ний вървим: — когато се не чака
бедата, тя тогаз на порти ще потрака.
Щом яките юзди и в яка са ръка,
най-сприхавия кон — и той върви така,
ездача както го завръща и управя —
и най-опасний път се без беда минава.
Аз знам, че против мен мнозина за това
ще дигнат врява. Тез особно на слова
и с философии които си човъркат
умът! Високо те, там в облаците хвъркат,
общочовечески идеи все въртят
в устата си, и тях тук искат да решат,
на българския гръб… Идейно все, логично,
и главно всичко туй да бъде поетично:
да може тъй да се, тъй някак, нагласи
на песен… песента народа ще спаси!
На друга е страна тук наший ум унесен —
ний на свободата днес кървавата песен
гласим: в ръката ни перото — острий меч,
и с него пишем ний! И няма място реч
несвясна в песента на лютите куршуми!
Аз казвам правдата тук на живота. Глуми
не брътвя, ни твърдя, ни с задня цел слова
увъртам. Задня цел! Тоз, който е глава
прежалил за народ — милее за народа,
и негова цел е смърт или свобода!“
Последните слова сред мъртва тишина
заглъхнаха. Но ей полека отстрана
че глух се ропот счу: — и смръщено изгледа
наоколо си той, а сред чело му бледо
изпъкнала завчас, подобна на пияв,
се тъмна жила сви. Опрян на сабя, прав,
безмълвно той стоя, и неведнъж мнозина
опазиха за миг през устни му да мина
усмивка странна… В реч, а и кога да спре,
крадливо погледи той към Младена взре
навъсен. Погледи и усмихът му сетний
опазил и разбрал, прехапа устни бледни
и дигна се Младен.
Сега се проясни
за него всичко туй, което преди дни
в душа му будеше догадки само смътни. —
Тъй скитник закъснял в гората по безпътни
превали лута се в дълбокий нощен мрак,
ту в двоумение запре, ту тръгне пак
и взира се дано нанейде забележи
упътни знаци… В миг светкавица прореже
небесна твърд — и спре той сепнат; осветли
тя, дето тъкмо той отива, и скали
и грозна пропаст… Туй, що беше тъмно, схвана
през гневните слова сега Младен и стана
с ответна горда реч…
Но гърлест глас Боян
от Бъта бе извил — и Бошко от Бързан
по него — и, един на други да надсили,
кой знае докога те биха продължили
все тъй, ако не бе изстъпил Брадестил
и на двамината да свика. Ръст извил
като топола, тоз пратеник баташки
бе стар и побелял, а все пак вид юнашки
запазил. Спусната до пояс чак брада
поглади той, и тъй: — „Това да е беда! —
започна: — Лесно се, Войводо, дотъкмява
такова; стига то, то само да додява
на делото… Това, което, според мен,
по важи, то е за уречения ден —
кога е той? — Че виж излезе бъркотия…
Вий знаете сами че вести от Сърбия
се има повторно: на прагът е война…
Аз мисля, по-добре от наша е страна
да се потрай.“
„Ех, на дека го обърна“ —