Читать «Кървава песен» онлайн - страница 24

дори и тук сега: че ази нещо тая,

че недостойно аз си с делото играя —

за бозна що си… Знам на всичкото това

де корена и скрит, и тъмната мълва

тук с тез измислици кой и защо я храни…

Повтарям го пред вас, пред всички тука сбрани,

че делото ще се изкара до желан

край, ако сал един, днес тук от вас избран,

поставите да бди и да реди. Че води

в неволи всякой път световен, че несгоди

при всяка работа се има на светът,

вий знайте; с хиляди са те по тоя път,

по който ний вървим: — когато се не чака

бедата, тя тогаз на порти ще потрака.

Щом яките юзди и в яка са ръка,

най-сприхавия кон — и той върви така,

ездача както го завръща и управя —

и най-опасний път се без беда минава.

Аз знам, че против мен мнозина за това

ще дигнат врява. Тез особно на слова

и с философии които си човъркат

умът! Високо те, там в облаците хвъркат,

общочовечески идеи все въртят

в устата си, и тях тук искат да решат,

на българския гръб… Идейно все, логично,

и главно всичко туй да бъде поетично:

да може тъй да се, тъй някак, нагласи

на песен… песента народа ще спаси!

На друга е страна тук наший ум унесен —

ний на свободата днес кървавата песен

гласим: в ръката ни перото — острий меч,

и с него пишем ний! И няма място реч

несвясна в песента на лютите куршуми!

Аз казвам правдата тук на живота. Глуми

не брътвя, ни твърдя, ни с задня цел слова

увъртам. Задня цел! Тоз, който е глава

прежалил за народ — милее за народа,

и негова цел е смърт или свобода!“

Последните слова сред мъртва тишина

заглъхнаха. Но ей полека отстрана

че глух се ропот счу: — и смръщено изгледа

наоколо си той, а сред чело му бледо

изпъкнала завчас, подобна на пияв,

се тъмна жила сви. Опрян на сабя, прав,

безмълвно той стоя, и неведнъж мнозина

опазиха за миг през устни му да мина

усмивка странна… В реч, а и кога да спре,

крадливо погледи той към Младена взре

навъсен. Погледи и усмихът му сетний

опазил и разбрал, прехапа устни бледни

и дигна се Младен.

Сега се проясни

за него всичко туй, което преди дни

в душа му будеше догадки само смътни. —

Тъй скитник закъснял в гората по безпътни

превали лута се в дълбокий нощен мрак,

ту в двоумение запре, ту тръгне пак

и взира се дано нанейде забележи

упътни знаци… В миг светкавица прореже

небесна твърд — и спре той сепнат; осветли

тя, дето тъкмо той отива, и скали

и грозна пропаст… Туй, що беше тъмно, схвана

през гневните слова сега Младен и стана

с ответна горда реч…

Но гърлест глас Боян

от Бъта бе извил — и Бошко от Бързан

по него — и, един на други да надсили,

кой знае докога те биха продължили

все тъй, ако не бе изстъпил Брадестил

и на двамината да свика. Ръст извил

като топола, тоз пратеник баташки

бе стар и побелял, а все пак вид юнашки

запазил. Спусната до пояс чак брада

поглади той, и тъй: — „Това да е беда! —

започна: — Лесно се, Войводо, дотъкмява

такова; стига то, то само да додява

на делото… Това, което, според мен,

по важи, то е за уречения ден —

кога е той? — Че виж излезе бъркотия…

Вий знаете сами че вести от Сърбия

се има повторно: на прагът е война…

Аз мисля, по-добре от наша е страна

да се потрай.“

„Ех, на дека го обърна“ —