Читать «Кървава песен» онлайн - страница 23

ще се гордей. Смъртта те срещнаха без страх,

смърт за свобода, смърт възвишена и свята!

Хаджи Димитър, Левски, Кънчев, Караджата,

со своя подвиг те възчудиха света;

те, като ляствици дошли пред пролетта,

ней жъртва станаха — честита нейна жъртва!…

На пролет от реки се твърди лед разкъртва

и живи рукват те в свободния си път.

На грозний робски гнет разкъртен е ледът —

вий забравете го, тъй както и реките

забравят своя лед, притискал тям гърдите

и сдавял техний дъх… Тоз, който се назад

озърта, ако ще в нозете си крилат

да бъде, няма той до нищо да дохвръкне —

тоз, който споменът на миналото мъкне,

кат просяк своята оръфана торба,

той няма за какво на по-добра съдба

да се надей — до гроб ще влачи той все нея.

«Но ний сме слаб народ!» На мене ми додея

таз стара песен все и денем и ноще

да слушам да се пей. Един народ расте

сам с идеалите си, с задачите, що взема

на свойте плещи, и с тях се той възйема

до подвизи, зарад каквито вчера сам

не се е смятал за кадърен. Ето вам

и пример: с векове народа ни мърцина

живя в душевен мрак, и ражда се и гина

со скотовете скот. Кое го възроди?

Кое заспала мощ в юначните гърди

събуди? В подвизи кое го днеска води?

Водачът всемогъщ за мъртвите народи —

светият идеал!

Бе слово — стана днес

то живо дело веч… И нямат брой онез,

с оръжие в ръка що чакат ден уречен —

това е цял народ! И той не е далечен —

възкръсний ден — стоим ний вече на прагът!

Ще смей ли пак за нас да каже днес врагът: —

мъртвец народ, народ за свойта чест достоен!?

Като в зори мъгла от някой дол усоен,

той от душата ни, откърмена в тегла,

е вече пръсната вековната мъгла

на робството. Нима, душите отървани,

все още ще стоят ръцете оковани?…

Ей, жив е наший бог! И той от висини

ще види бъдните честити, ясни дни

на родний край, огрян от слънце на свобода!“

„Бунт! Бунт!“ — подобно гръм разцепи небосвода

отвсъде бурен вик, и дълго низ гори

кънтя немълкно той по хълми, канари

и тъмни дебри… „Бунт“ — се счуеше далеко,

„Бунт!“ — отзовеше се оттатък нейде ека, —

„Бунт! Бунт!“ — оттук се счуй, а сякаш ответ

обади се завчас отвъд и друг, подзет

внезапно, — екотът един ги с други сбори

и с тях се унесе далеч из пустогоре…

Прекъснат тъй през реч, кръстоса и подпре

Войводата ръце на сабя, горд се спре

и, поглед устремил към буйното събранье,

отново дигна глас: „Решено е — ще стане

на своя ред и то. Редът е да решим

тук друго — не едно, не две, — и отредим:

кой, де, какво и как. Размисляйте, решете

и казвайте — това, което щат ръцете

да вършат, нека го навреме отсече

умът. Не пак за нас с укор да се рече:

на българин умът дохожда отподиря,

когато му вратът извият под секира…

Недейте мисли вий, че лесно на глава

се в тия работи излиза. Онова,

което други са опитали, за нази

да бъде пример то — ред трябва да се пази:

успеха е в редът, това го всякой знай.

Където цял народ въстава, опак край

е близо — ако се не осмели навреме

един и делото в ръцете си не вземе,

и да го с време той отбие в онзи път,

където никога не ще го отведат

мнозината, макар да биха се наели…

Аз вярвам, че сами и вие сте дозели —

затуй сам казах го пред вази — против мен,

зад моя гръб, какво се брътви всякой ден,