Читать «Кървава песен» онлайн - страница 22

о китни брегове и вслушва се, ту пак

се втурне во несвяс и буди нощний мрак

с ревът си… Уморен, и да се върне вече

наканен, спря се той, но трясна надалече

вик и разля се ек; — полека той се сви,

между клисурите се дебнишком изви

и в миг промъкна се в провал усамотени.

Широко бряг от бряг са тамо разделени,

и сякаш някоя изкуствена ръка

поляна кръгла е отдясно во брега

вдълбала. Тъкмо сред поляната, два брата —

два бука — клони са разперили, и двата

като събудени от дълговечен сън —

от страний разговор и глух окръжен звън

на прязнощ надошли тъдез юнаци млади.

Повява утрен лъх. В гъстаци се обади

скрит дивий кос; — зора на изток се зори…

От дрямка сепнати, зашепнаха гори,

и тихо дъбу дъб, бук буки заразправя

що е през сън дозел. Низ тъмната дъбрава

по росната трева несетно се разстла

от невиделица припъплала мъгла

и клони мъхави се дигна да пристели

тя с бели плащници. По клади загаснели

запепелената жарава още тлей;

мъглявий кръг над тях недвижимо светлей,

без блясък. В тъмнини, предсетил час разсъмнен,

жребец процвили. Глух, еднообразно тъмен,

там долу някъде потокът бръз ечи…

А ей и чалове планински се в лучи

на ранната зора възйеха в небесата,

кат древни царие с короната си злата.

С зори просторите и шум и глъч за миг

изпълни. Саблен звън; — тук счуй се емнат вик,

там отзив… Хора се низ падината сбират…

През гъстий шубралак там други се провират

към бързия поток… Коне на водопой

оттатък водят… Над ронливия завой,

там на поляната, во китний бряг вдълбана,

отдавна вече е дружина шумна сбрана

и чува се оттам най-буйна глъч и смях…

Широко буките са клонища над тях

разперили; и ред сковани сръчно пейки

се вият в полукръг, с зелени крехки вейки

застлани. Маса е стъкмена там посред

и върху нея са поставени наред

евангелие, кръст и сабя… Навалява

отвсякъде народ… Заглъхна в миг и врява

и глъч. — Свещеници подзеха с муден глас

молебен. И като пшеничен златен клас

люлян, събраната дружина непрекъсно

привождаше чела со знамение кръстно.

Слова тържествени с глух тътен пустошта

отйеква. Трясна гръм — навъзбог пропищя

куршума — тихия молебен се прекъсна.

Ей друг, ей трети гръм. И шумно се разпръсна

дружината, и кой където свари ред

се настани: кой прав, кой седнал. Тям посред

Войводата сега изстъпа — в тишината

екнаха пламенни и горди думи:

— „Братя,

земята, радвала честития живот

на нашите деди, днес с робски кървав пот

поена — радват й се нашите тирани!

И роба, врат превил, покорно тях ги храни —

за нови теглила, за нови все беди.

Като че ли сърце не носи той в гърди,

а камък — камък гроб, во който са зарити

сал рабски чувства! Той бълнува за честити,

свободни дни и без за нещо да радей,

зове към бога и на бога се надей,

че той ще го спаси от злата му тегоба…

Бог всякога е глух за жалбите на роба,

когато той търпи, въздиша и желай,

а сам не дига пръст за нищо и нехай

за свойте нужди. В гнет са истина разбрали

бащите ни и нам в слова са я предали:

помогнеш ли си сам, помогна ще и бог!

Борци, проникнати от тоя свят и строг

завет, посочиха на бъдащето хода —

и паметта за тях в сърцето си народа

ще пази, докато пребъде век, и с тях