Читать «Кървава песен» онлайн - страница 21

и скопчил своите жиловлачни реси,

от самодивските разрошени коси,

що се от рамена дървесни там отгоре

провличат. Околовръст, туй тъмно пустогоре

обзели, дънери се хралупни редят,

изгнили, сгърчени от влага и от смрад,

прокажени ръце прострели — сухи грани —

и сякаш вещици, за нощен коб събрани,

един към други те привели са глава

и си нашепнуват таинствени слова,

фосфорни погледи вторачили в тъмите…

Тез тъмни пустоши са страшни за самите

най-диви зверове. Ако се някой път

стръвница или вълк тъдява заблудят —

като подйемнати от нещо, в бяг несвесен

те хукват с рев и вой; такъва звяр унесен

виж, че се озовал чак в село или град

посреди божи ден, където, гост нерад,

върху му с викове и стар и млад се струпат,

кой с к’вото доловил, и тамо го притупат…

Всевластний цар на тез усои, Огнян Змей,

в сараи мряморни вдън пещери живей

с безчетния си рой светкавични дружини.

Там, зад тинтявени и чемерик рудини,

от син-зелен мермер сарайските стени

се дигат в облачни зловещи висини —

с первази от сребро и злато обковани.

Отпред, пред портите, два сфинкса изваяни

бдят, в тъпи погледи со замъртвяла скръб;

зад тях, на потика под тежестта, са гръб

превили смръщени, месисти великани,

преграбчили в ръка чепати боздугани.

И целия сарай опасали отвред,

по тъмните стени се вият троен ред

прозорци — и на тях, на всякой, вмряморени

девойки отстрани, през рамо заловени,

со занемяла реч на зимнали уста…

Така и в приказки и песни по света

за тез таинствени сараи се разправя —

от син-зелен мермер зад жълтата тинтява.

Невидим и нечут от никого, живей

в сараите си там всевластник Огнян змей,

и само бурята когато в бяс разклати

земята, заедно с дружини си крилати

той вихром се извий кръз черните мъгли,

изврял сред дворите сарайски, животворен

поток, и който пий от него, в миг отворен

е нему смисълът на всичките неща.

Запазени са в тез сараи, от света

на скрито, семките на билки най-отбрани,

от самодивите в потайна доба брани.

И всяка пролет, щом повей долняка благ;

щом по вършините затае зимний сняг,

щом стоплената гръд на рудините равни

задиша пари, и от юг вериги бавни

извият жерави — при първите зори,

тез скрити семена издън от пещери

изнасят пак на свят самите самодиви

и ги разсяват по ливади мочурливи,

по свойте падала и хорища… Взгъмжът

тогава тез места от хора — бъхтят път,

бог знае чак отде, недъгави и хили,

на ръце носени, или с последни сили

сами дотътрени дотамо. Тях една

надежда ги крепи: когато семена

врачовни вилите низ въздуха разсеят,

над тях да паднат — и недъзи им развеят…

Лежат те тамо в мраз и киша и мъгли —

и не един недъг надежда изцели…

Усамотено блян бленували отвека,

нестряскани до днес от глас на человека,

в почуда сепнати от своя вещи сън,

усоите сега се вслушаха: — издън

далечните гори те шум таниствен счуха

и топот непознат, като че буря глухо

от невиделица да иде срещу тях.

И те съгледници, во прязнощен уплах,

разпратиха завчас, дано да проумеят

какъв е, откъде е тоя шум. Ей змеят

поведе първи ред — на буйния поток

в вълните гурнат, той се ту от скок на скок,

през тъмни пропасти и шеметни превали

замята бясно, ту притихнал се загали