Читать «Кървава песен» онлайн - страница 21
Пенчо Славейков
и скопчил своите жиловлачни реси,
от самодивските разрошени коси,
що се от рамена дървесни там отгоре
провличат. Околовръст, туй тъмно пустогоре
обзели, дънери се хралупни редят,
изгнили, сгърчени от влага и от смрад,
прокажени ръце прострели — сухи грани —
и сякаш вещици, за нощен коб събрани,
един към други те привели са глава
и си нашепнуват таинствени слова,
фосфорни погледи вторачили в тъмите…
Тез тъмни пустоши са страшни за самите
най-диви зверове. Ако се някой път
стръвница или вълк тъдява заблудят —
като подйемнати от нещо, в бяг несвесен
те хукват с рев и вой; такъва звяр унесен
виж, че се озовал чак в село или град
посреди божи ден, където, гост нерад,
върху му с викове и стар и млад се струпат,
кой с к’вото доловил, и тамо го притупат…
Всевластний цар на тез усои, Огнян Змей,
в сараи мряморни вдън пещери живей
с безчетния си рой светкавични дружини.
Там, зад тинтявени и чемерик рудини,
от син-зелен мермер сарайските стени
се дигат в облачни зловещи висини —
с первази от сребро и злато обковани.
Отпред, пред портите, два сфинкса изваяни
бдят, в тъпи погледи со замъртвяла скръб;
зад тях, на потика под тежестта, са гръб
превили смръщени, месисти великани,
преграбчили в ръка чепати боздугани.
И целия сарай опасали отвред,
по тъмните стени се вият троен ред
прозорци — и на тях, на всякой, вмряморени
девойки отстрани, през рамо заловени,
со занемяла реч на зимнали уста…
Така и в приказки и песни по света
за тез таинствени сараи се разправя —
от син-зелен мермер зад жълтата тинтява.
Невидим и нечут от никого, живей
в сараите си там всевластник Огнян змей,
и само бурята когато в бяс разклати
земята, заедно с дружини си крилати
той вихром се извий кръз черните мъгли,
изврял сред дворите сарайски, животворен
поток, и който пий от него, в миг отворен
е нему смисълът на всичките неща.
Запазени са в тез сараи, от света
на скрито, семките на билки най-отбрани,
от самодивите в потайна доба брани.
И всяка пролет, щом повей долняка благ;
щом по вършините затае зимний сняг,
щом стоплената гръд на рудините равни
задиша пари, и от юг вериги бавни
извият жерави — при първите зори,
тез скрити семена издън от пещери
изнасят пак на свят самите самодиви
и ги разсяват по ливади мочурливи,
по свойте падала и хорища… Взгъмжът
тогава тез места от хора — бъхтят път,
бог знае чак отде, недъгави и хили,
на ръце носени, или с последни сили
сами дотътрени дотамо. Тях една
надежда ги крепи: когато семена
врачовни вилите низ въздуха разсеят,
над тях да паднат — и недъзи им развеят…
Лежат те тамо в мраз и киша и мъгли —
и не един недъг надежда изцели…
Усамотено блян бленували отвека,
нестряскани до днес от глас на человека,
в почуда сепнати от своя вещи сън,
усоите сега се вслушаха: — издън
далечните гори те шум таниствен счуха
и топот непознат, като че буря глухо
от невиделица да иде срещу тях.
И те съгледници, во прязнощен уплах,
разпратиха завчас, дано да проумеят
какъв е, откъде е тоя шум. Ей змеят
поведе първи ред — на буйния поток
в вълните гурнат, той се ту от скок на скок,
през тъмни пропасти и шеметни превали
замята бясно, ту притихнал се загали