Читать «Кървава песен» онлайн - страница 17
Пенчо Славейков
на моята душа там во Света светих.
И както стръвен вълк, или пък вепер лих,
когато се куршум в месата му забие,
лети с несвесен бяг в усое да се скрие
и търси билье там, за свойте рани лек —
така и аз летя към онзи край далек,
со който от дете сърце ми е сродено:
и горд и дивен химн това сърце ранено
омайва, милува — и властно то се рве
при снежноглавите шеметни върхове,
що греят на възбог в тържественост върховна…
Това е песен на промяната световна,
която отпредвек Балкана тъмен пей. —
Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей
и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен —
като че тъмний текст на тая дивна песен
пред моя смаян взор се открои завчас —
и явствени слова зачух тогава аз.
А в пролетната нощ, горите и полята
Ослушваха се в тях, като в легенда свята.
— „Тъй както облаци по мойте върхове,
минуваха един по други векове,
ту мудно, ту в бесът на прихотливост лиха —
и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.
Неволен зрител на преходни съдбини
аз колчем стрелвах глед — из тъмни далнини
ту жъртвения плам съзирах да догаря,
ту счувах песента поволна на овчаря,
низ дебри някъде зареян по стада…
Под някой клонест дъб, с разрошена брада
гадател виждах аз и чувах го прилуки
световни да вещай — несгоди, я сполуки —
посред стареите, събрани на съвет. —
Летяха векове; менят се вихрен ред
дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…
И виждах пълчища към чужбина далека,
кой знае от каква полъгвани мечта,
отивайки… Дома остала челядта,
во жалби зарад тях денете си проклина.
И гледах ги назад да идват от чужбина —
от хиляди един… Юнашките дела
възпяваха певци — но смръщени чела
не разведряваха хвалебни, дивни песни…
И рядко жъртвен чад, към глъбини небесни
на стълпи да се вий, опази моя глед. —
Летяха векове; менят се вихрен ред
дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…
До моя сепнат слух достига само ека
от мечове. И щом да метнех поглед аз
през вихри-облаци, разсместяни зачас,
съзирах, настървен как с пяна на устата,
като на кръвен враг се хвърля брат на брата
и остро копие ръката на синът
насочва во несвяс към бащината гръд.
И падат труп на труп и в кървите си тънат —
за някакъв си бог, на дървен кръст разпънат…
В села и градове се пустошта всели…
А в моите хралупи и пещерни скали
взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,
презиращи светът, от някакви завети
подсторени — за друг живот, отвъд света,
живот неподсладен от земна суета —
духовни постници, от всичко отчуждени,
и само от смъртта на подвиг вдъхновени!
При мен — а чужд им бе самия мой привет! —
Летяха векове; менят се вихрен ред
дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…
Ей непозната сган нахълта отдалеко
и никой я не спре в злокобния й път.
И скоро целий край подложи си вратът —
от свойта собствена постигнат проклетия —
под чуждия хомот, за смърт и за робия.
Полята росни дим пожарен замъгли.
По мойте висини разнасяха орли
разръфани меса, а долу през мъглите,
аз виждах труп до труп на колове набити,
с изюздени от стон и гърчене лица…
И чувах писък на кърмачета деца,
от майчини гърди изтръгнати. — А гракът
на гарвани далеч зловещо татък в мракът
ехтеше, дето се над грозни съсипни