Читать «Кървава песен» онлайн - страница 17

на моята душа там во Света светих.

И както стръвен вълк, или пък вепер лих,

когато се куршум в месата му забие,

лети с несвесен бяг в усое да се скрие

и търси билье там, за свойте рани лек —

така и аз летя към онзи край далек,

со който от дете сърце ми е сродено:

и горд и дивен химн това сърце ранено

омайва, милува — и властно то се рве

при снежноглавите шеметни върхове,

що греят на възбог в тържественост върховна…

Това е песен на промяната световна,

която отпредвек Балкана тъмен пей. —

Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей

и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен —

като че тъмний текст на тая дивна песен

пред моя смаян взор се открои завчас —

и явствени слова зачух тогава аз.

А в пролетната нощ, горите и полята

Ослушваха се в тях, като в легенда свята.

— „Тъй както облаци по мойте върхове,

минуваха един по други векове,

ту мудно, ту в бесът на прихотливост лиха —

и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.

Неволен зрител на преходни съдбини

аз колчем стрелвах глед — из тъмни далнини

ту жъртвения плам съзирах да догаря,

ту счувах песента поволна на овчаря,

низ дебри някъде зареян по стада…

Под някой клонест дъб, с разрошена брада

гадател виждах аз и чувах го прилуки

световни да вещай — несгоди, я сполуки —

посред стареите, събрани на съвет. —

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…

И виждах пълчища към чужбина далека,

кой знае от каква полъгвани мечта,

отивайки… Дома остала челядта,

во жалби зарад тях денете си проклина.

И гледах ги назад да идват от чужбина —

от хиляди един… Юнашките дела

възпяваха певци — но смръщени чела

не разведряваха хвалебни, дивни песни…

И рядко жъртвен чад, към глъбини небесни

на стълпи да се вий, опази моя глед. —

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…

До моя сепнат слух достига само ека

от мечове. И щом да метнех поглед аз

през вихри-облаци, разсместяни зачас,

съзирах, настървен как с пяна на устата,

като на кръвен враг се хвърля брат на брата

и остро копие ръката на синът

насочва во несвяс към бащината гръд.

И падат труп на труп и в кървите си тънат —

за някакъв си бог, на дървен кръст разпънат…

В села и градове се пустошта всели…

А в моите хралупи и пещерни скали

взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,

презиращи светът, от някакви завети

подсторени — за друг живот, отвъд света,

живот неподсладен от земна суета —

духовни постници, от всичко отчуждени,

и само от смъртта на подвиг вдъхновени!

При мен — а чужд им бе самия мой привет! —

Летяха векове; менят се вихрен ред

дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…

Ей непозната сган нахълта отдалеко

и никой я не спре в злокобния й път.

И скоро целий край подложи си вратът —

от свойта собствена постигнат проклетия —

под чуждия хомот, за смърт и за робия.

Полята росни дим пожарен замъгли.

По мойте висини разнасяха орли

разръфани меса, а долу през мъглите,

аз виждах труп до труп на колове набити,

с изюздени от стон и гърчене лица…

И чувах писък на кърмачета деца,

от майчини гърди изтръгнати. — А гракът

на гарвани далеч зловещо татък в мракът

ехтеше, дето се над грозни съсипни