Читать «Кървава песен» онлайн - страница 18

Пенчо Славейков

те виеха — и там, отдето в висини

се дигаха и смрад от лешове и пари

от локви кръв, като от жъртвени олтари.

Не спряха векове шеметния си ход…

Но края, дето бе мъртвилото живот,

отминаха го те, тъй както пътник скърша

от прекий път, съзрял там повалена мърша.“

Замлъкна тъмний глас в незнайни далнини,

и само екот глух в надзвездни висини,

като въздишка, се болезнено пронесе…

Но ей че бурен рой от сенки се възнесе

из дебри и усой потънали во мрак;

и други глас сега слова подхвана пак —

и вслушаха се в тях, като в легенда свята,

сред пролетната нощ, горите и полята:

— „Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!

Вековний грях и срам на нашите бащи,

сълзите майчини — най-скъпа земна жъртва —

не ги л’ изкупиха? Една ли само мъртва

робия виждаш ти през низ от векове?

От робско мляко ли сме ние синове

вкърмени? Рабски дух ли нази ни отхрани?

Виж, взри се в нашта гръд покрита с люти рани

и, ако мож, сметни безбройния ни брой —

по твойте върхове и дебри и усои

найдоха сладка смърт на робите чедата…

Не всуе с нашта кръв поена е земята —

изгре зорницата на бъдащите дни

из нея. Бащински ти поглед обърни

към Среднята гора, царица на горите,

чуй звън от мечове, чуй песен на песните:

летят дружини по дружини там на път —

летим и ний сами към онзи славен кът,

където сетен път отсъждат съдба свята

юнашките сърца на наште живи братя…“

Замлъкна гордий глас в незнайни далнини.

И само екот глух в надзвездни висини

Като въздишка се болезнено пронесе…

И своя поглед горд Балкана стар унесе

на сенките подир метежний волен рой —

и в блян пророчески чело наведе той.

* * *

Грей на юнаците, ти месечинко драга!

Полето минали, извиха те веднага

по лъкатушния планински стръмен път.

Припрените коне се кършат и пръхтят,

по воля мятайки разкошните си гриви —

като че с младите яздачи горделиви,

като че с охолни е охолно и тям.

Юнаци млади млад Войвода води сам

и, сякаш по орел орлета рой, се трупат

наоколо му те; на воля волно тупат

юнашките сърца, и смях и буйна реч

в заглъхналата нощ отйекват се далеч.

Между това Младен при своята изгора

се още бавеше в градът. Сами на двора

се бяха спрели те, до ниския стобор

под сянката, и тих, поволен разговор

повели. Трети път те сбогом за раздяла

си вземаха, а пък, все в него поглед взряла

и сложила ръка на рамото му, тя

го спираше.

„Тъмней — промълви той — нощта

и чака ме другар. Прощавай, свидно дете!

Довиждане… Беда че щяла да ме слете?! —

От малък спътници били са ми беди…“

— „Нима е също днес, що е било преди?

Нима сърце ти днес по-инак не говори —

Младене!“

„Към това лъжа не ме подстори,

ни скрита някаква и недостойна цел…

На моята любов нима ще се предел

постави — и какво ще да дели в душа ми?

Тя дойде не да ме от пътя ми отмами,

а с мене заедно да тръгне в моя път…“

И той притисна я на свойта млада гръд,

и думи галени потихом в мрачината

се заромониха. — В зори, през ведрината,

когато утринник тополи залюлей

високо в небеса възмогнатите върши —

сбере ги заедно и милва ги и кърши,

и те прегърнати с треперещи листа

си излеком мълвят… за свидна ли мечта,

или несвършени нощешни разговори —

кой знай!

Обади се отнейде и повтори