Читать «Кървава песен» онлайн - страница 16

не знаещ… И сега, когато в полунощи

се разотидоха съзваните, той още

безсънно в пруста се разхождаше и сам

диктуваше писма, при слабий свещен плам

на свойте писари — и ту над тях възправен

застане, вгледа се, ту пак си ходът бавен

подземе. —

Сън дълбок бе морната земя

унесъл. В хладний лъх на нощната тъма

шумът си вплиташе Балкана, вечно буден,

понесъл тайната света на своя чуден

блян, там на висини към ясните звезди, —

а подир него се на мътните води

на Лудя Яна вий безумно буйний ропот,

като да заглуши вълшебния му шопот…

Спи Каменград. Навред е мрак и тишина.

И само някъде, като из срутина,

се екот провлече, или пък безответно

пролае татък псе в просъница. Несетно

загаснаха свещи в Дойчиновия пруст:

в дрезгавината се таинствен, глух и пуст

тъмней високий дом, широките си стряхи

като крила прострял над нощни сенки плахи,

и самотията под стълбения свод

отйеква стъпките от мерний бавен ход

на бодрий страж, завит в клашника си широки —

ту там се мерно той под зидове високи,

ту застои се пак на каменния двор,

на пушката опрян, и вперя орлов взор

в небесни висини, където в път уречен

потихом месечко към чужди край далечен,

усмихнат, е повел звездици плах керван;

и дълго в него той се вглежда замечтан,

на устни стиснати со недомълвно слово —

и мудно мерен ход подзема пак изново.

Песен втора

НА ОБОРИЩЕ

Легендата на Балкана. — На двора у поп Матееви. — Вела. — В пролетната нощ. — Дружината на път. — Из светата библия на дните. — Балкана. — Тилилейски усои. — Сараите на змея. — Събора на Оборище. — Първа реч на Войводата. — Неразбория. — Брадестил за помощи отвън. — Поп Матей против Сърбия и Русия. — Втора реч на Войводата. — Младен поема дума против него. — Врява и свада. — Сбогом! — Сокола. — Подписват пълномощията. — Младена отстраняват. — Той се връща към Каменград. — Събора се разтуря. — Стар спомен за Оборище.

С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,

възправя се Балкана горделив,

в хайдушкия си блян унесен и забравен,

като че воин стар на стража там поставен

над младо воинство, в безкрайни далнини

разтурено на стан.

От пръвни още дни

сърцето ми е той омайвал и унисъл;

и днес ме носи пак към него волна мисъл

далеч от чуждий край, от чужди брегове…

Не роден ли ме глас отново там зове

и шепне на душа детинский блян чаровен,

наминалите дни во тъмний склеп заровен,

забравен — и за час взбленуван пак сега?

Или по бащин край надвластинца тъга,

с несгодите в сърце измъчено сдружена,

и в тоя горди лик таинствено вплътена,

въстава — за да ме отново пак замай?

Сърце ми черни дни и дни честити знай,

полъгано подир невредите световни.

Една ли загуба е то с сълзи отровни

оплаквало? Веднъж ли гордо в радостта

възнасяло е то в безумен химн света

и най-високия световен дар — живота?

Орисницата зла, по свой каприз и сгода,

ме е отласвала от тоз към онзи бряг,

самотен, отчужден, за никого недраг,

днес тука, утре там неволник да се скитам

и от промяна пак в промяна да налитам,

без отдих, без запир… Но в тия тъжни дни

на пагубен въртеж, един се съхрани,

все същ ненакърнен от никакви промяни,

величествений лик на гордите балкани,