Читать «Кървава песен» онлайн - страница 15

Таквиз събрания и сговори потайни

навсъде ставаха по всичките окрайни

на Българско. Тогаз кръстосваха навред

в села и градове апостоли безчет

и слово божие вестяха на народа —

заветно слово за избава и свобода.

И от чертозите на заможний, та чак

и до колибата на сетния сирак

туй слово срещаха душите в жажда свята,

при пролет както се посрещат от земята

лучите слънчеви… Скиталец непознат

понявга мерне се по село или град —

мълва го тутакси по дирите спревари

и дълго се след туй от млади и от стари

предава шепнешком. Превръща се херой

скиталеца: така и онака уж той

бил казал някому — война ще се отвори,

че с полумесеца щял кръста да се бори,

и то за сетен път, на смърт или живот…

И ще възкръснял пак един умрял народ…

И всякой таз мълва в сърцето с трепет живи

ловеше. Тъй кога над изкласили ниви

вечерника повей и с тъмния си шум

задипли класове, орача, спрян на друм,

се вслушва, чувайки предчувствие честито;

та и дома, ноще, тоз шум все упорито

му се причува пак и сепва го от сън,

и през прозореца надниква той, навън

ослушан, поглед впил в небето озвездено.

А често, гръмка реч подзели, вдъхновено

свещениците от черковния амвон

тълкуваха зарад поробений Сион

и близкий ден, денят на кървава разплата,

когато би ще с меч изгонен супостата.

И верящий народ с приведена глава

се вслушваше во тез пророчески слова,

и мудно стъпваше, след отпуска черковен,

към дома — първи път, през гнета петвековен

во храма божи чул желана сладка реч:

— Бъдете готови! Часът не е далеч…

И нам се пада дял да сме изкупна жъртва

на бъдни дни… Блажен, от прозабянье мъртво

тоз, който правдата в сърцето си взлелей,

че в този свят смъртта изкупува живота…

Кръвта на божий син проляна на Голгота,

кръвта на хиляди борци за светлина

говори: братия, дерзайте — в кръвнина

изгрява слънцето на бъдащност честита!

О, чудни времена! Броженье неприкрито —

от него въздуха бе сякаш заразен.

В мечти и помисли за бъдащия ден,

бе настоящия забравен… Веч настана

и цветна пролет; ей наметна сам Балкана

зелена долама; работни драги дни

дойдоха, ала се нарядко в равнини

орачът охолен вестяваше с орало

и, като никога, бе глухо, запустяло

по пътища, преди тъй шумни в пролетта.

Вместо по стъгдите, потайно по къщя

на сбор работници с търговци се беряха

и други сметки там по други ред държаха;

и често пъти тъй до късно прязнощ чак

те престояваха. Край буйния оджак

разправяше се там за дните неотдавни,

за паметни дела на труженици славни,

нежалили живот за своя роден край —

тез, на които се тъжовний гроб не знай,

или пък за онез, които, по чужбина

бездомни скитници, разсипваха мърцина

и сили и живот — едни в Диарбекир,

в Жан д’Акър други, там довеки божий мир

от преизподнята на тъмните зандани

да гледат, през окна в земята прокопани.

Каменоградския войвода бе един

от тия ратници. От няколко годин,

ту в Влашко зиме хъш, нехайник за прехрана,

ту лете зъл хайдут низ дебри по Балкана,

той своя пламен дух в борбите бе калил,

мечти за друг живот в сърцето си таил…

И дойде чакан ден — избраник от избрани,

той мина Дунава с великото призванье

на вожд народен… Сам навсъде беше той,

ни денем, ни ноще умора и покой