Читать «Кървава песен» онлайн - страница 19

по-близо ясен зов и стъпки отдалеч

се счуха… Сетен стиск — невнятна сетня реч,

и плаха сянка се из тъмната градина

изви, прошумоля и скри. Младен отмина

нагоре, дето го присрещна насред път

другар, оставен там да чака. По брегът

на Луда Яна те нататък се извиха,

и ето ги че пак отново се вестиха

в полето, яхнали на вихрени коне.

Завеси спуснати от прозорец отне,

разтвори го, и там застана мълком Вела —

и на ръка така челото си принела

стоя до късно тя загледана в нощта,

като че галена от някаква мечта —

и както сутринта над облаци надвластно

изстъпва слънцето от миг на миг по-ясно,

така в душата й, по-ясно миг от миг,

изстъпва гордия и свиден негов лик,

докато надделя най-после неусетно

над всичко и един остана всеприветно

да грей. Пред нейния далеч унесен глед

минаваха един по други пъстър ред

мечти и радости самотно преживени —

и как нечакано се всичко измени…

Изстъпи из редът на миналите дни

денят, за първи път когато той с другари

на гости дойде тук, на нейний татко стари

на празника… Сърце в замая как примре,

со сребърний поднос когато тя се спре

пред него — чашата подигнал за наздраве,

как тъмен поглед той нечаквано изправи

към нея, та едвам подносът из ръце

тя не изпусна… Как, извърнал в миг лице,

баща й отстрана я с гневен поглед смери —

как майка след това самотна я намери

во пруста… Милвайки челото й с ръка —

дали не сетила сърдечна й тъга? —

какво й дума тя… Сърцето пази още

тез грижни думи. Рой безсънни, дълги нощи

една по друга се изнизваха — и все

по него мисъл я неволно унесе,

а погледа му мил, и свиден и приветен

с такава обич грей. —

Зад тъмния заплетен

заслон от дървеса, надзре от висини

самотний месечко и белите стени

на къщицата в миг усмихнато огрея —

а на разтворений прозорец там и нея,

все тъй унесена, на устни с пръст допрян…

Възправен в небесата, намръщений Балкан

като видение се в далнини тъмнее;

заглъхналата нощ таинствено немее,

и само кликът на невидими в нощта

ята от жерави, вестци на пролетта,

сегиз-тогиз се счуй — и сякаш отвеян

се нейде унесе, за да се ненадеян

пак счуе, като скрип от пътнишки коли.

Полъхне ветрец тих и тъмно сшумоли

градинските листа и нейде се отвее,

залюшнал и така сама да се люлее

оставил вейка тук, а татък някой лист

извърнал опаком, безмълвен и лучист

на месечинката да трепка и се мята.

И чак до късна нощ, загледана в тъмата

замислено стоя там Вела, в самота

към преживяното с гальовница мечта

пренесена.

А веч другарите отдавно

настигнал, навъзбряг Младен вървеше бавно,

кон за юзда повел. През валог пътя сви;

по него с топот глух дружината изви

нататък, дето ги, през криволици тъмни

залутан, пътят сам отвождаше, по стръмни

превали и бърда — и ту с възпиран ход

провираха се те през гъстолистий свод

на буките, едни през други сплели грани,

ту скупом някъде по завални поляни

на месечина, в миг вестяваха се пак —

кат нощни духове примамени из мрак

на придебни места, и кънваха простори,

събудени от смях и буйни разговори…

Пустинната гора тъмней от миг на миг,

и на водачите прегракналия вик

се счува сам-таме, ту глухо, ту високо

извит — на пътници залутана насока

подавайки. От тях мнозина първи път