Читать «Кървава песен» онлайн - страница 14

нас, наште имена — че силом към беди

сме го повели ний. Що е било преди,

то на предишните за сметка да остане.

За шум ли само ний ще дигаме въстанье?

Тогаз е лесно — два гърмежа… да се чуй —

и хайде нагости в Румъния след туй…

Аз мисля ето що: да найдем начин сгоден,

и нека се сберат на общ събор народен

избрани пратеници от всякой комитет —

та общото дело от общия съвет

така да се реши…Народа ще въстава,

и нека за това самичък той решава.“

А до Младена спрян, Войводата сега

се в погледа му взря и тежка му ръка

отпусна в сръчен мах на неговото рамо

и ядовито го прекъсна: „Туй ли само!

Ха-ха! А нямаш ли, мой драги, ти на ум

и друго? Знам го, знам… И нека тъй да бъде!

Ще свикам общ събор и нека той отсъди…

Вий мислите, от вас че нещо аз тая,

че моето лице е денем с таз боя,

а нощем с друга? Аз на кришмиш не играя

и, както някои измежду вас, не лая

на месеца… Каквото народа сам желай,

ще видим. Всичко туй ще трябва вече край

да вземе.“

Сръчно се извърна той и глухо

отново стъпките му твърди се зачуха

из глъхналия пруст. С приведена глава

седяха сбраните и никому слова

не идваха на ум да каже в тая сгода —

и ту Младена те, ту гневния Войвода,

недоумявайки, споглеждаха в уплах.

Защо бе всичко туй, оставаше за тях

загадка, докато Войводата отново

застана посред тях и пак завърна слово:

„Ще видиш кой е кум и кой е сват от нас!

Гласът народен е глас божи — тоя глас

ще да реши, дали съм в право да налагам

аз свойта воля и… Или ще се подлагам

за мост на други… Туй ще ви омръзне май!

В такива работи тоз, който врял е, знай

какъв е изхода — нехари и похаби

където поведат…там, дето много баби

се бъркат, ражда се нерода напокон.

Да бъде. Ази сам по целия район

ще пиша — нека туй по вашему да стане!

Ще видим! Днешното последно заседанье

затварям.“

— „И добре ще сториш! — мълчалив

до него миг стоял и в разговора жив

невмесен, изведнъж Сокола се обади: —

Един на другиго очите с думи вади…

Решено! И така, аз мисля най-добре.“

И към Младена се той някак си той взре

особно, кивна му, чевръсто мигом стана,

и заговори му, като през кръст го хвана

и с него заедно излезе. Бяха те

другари, не от днес и вчера: от дете

Сокола знаеше Младена, сдругарени

отпосле юноши, и всичките промени

в живота заедно делили след това —

откак военното училище в Москва

напуснаха.

— „Все тъй нетърпелив и сприха

като барут! — така започна той изтихо:

Да остри камъка — и пущат искри. Ти,

от тебе първи път не чувам тез слова…

Знам! Ти пред мене се затуй недей запъва.

Търпен — спасен. Потрай. Ще видиме тепърва…

Зарана аз пак отивам… Слушай мен —

да бъде между вас въпроса изравнен,

недей му преко тъй в очите всичко тика:

ти в тия работи дръж малко политика,

Да, да!… Не бързай тук, додето дойда, трай —

ще видим…“ В разговор все тъй, към горний край,

нататък бързайки, другарите завиха.

А с болка на душа, след препирнята лиха,

един се подир друг разидоха оттам

събраните, из път разделен, всякой сам

и всякой на душа со скрита тежка мъка.

Ей наближава ден, а разпрата недъга

подяда делото… С какво ли най-накрай

ще ни изварди тя и ненадейно смай?

--------------------------------