Читать «Кървава песен» онлайн - страница 14
Пенчо Славейков
нас, наште имена — че силом към беди
сме го повели ний. Що е било преди,
то на предишните за сметка да остане.
За шум ли само ний ще дигаме въстанье?
Тогаз е лесно — два гърмежа… да се чуй —
и хайде нагости в Румъния след туй…
Аз мисля ето що: да найдем начин сгоден,
и нека се сберат на общ събор народен
избрани пратеници от всякой комитет —
та общото дело от общия съвет
така да се реши…Народа ще въстава,
и нека за това самичък той решава.“
А до Младена спрян, Войводата сега
се в погледа му взря и тежка му ръка
отпусна в сръчен мах на неговото рамо
и ядовито го прекъсна: „Туй ли само!
Ха-ха! А нямаш ли, мой драги, ти на ум
и друго? Знам го, знам… И нека тъй да бъде!
Ще свикам общ събор и нека той отсъди…
Вий мислите, от вас че нещо аз тая,
че моето лице е денем с таз боя,
а нощем с друга? Аз на кришмиш не играя
и, както някои измежду вас, не лая
на месеца… Каквото народа сам желай,
ще видим. Всичко туй ще трябва вече край
да вземе.“
Сръчно се извърна той и глухо
отново стъпките му твърди се зачуха
из глъхналия пруст. С приведена глава
седяха сбраните и никому слова
не идваха на ум да каже в тая сгода —
и ту Младена те, ту гневния Войвода,
недоумявайки, споглеждаха в уплах.
Защо бе всичко туй, оставаше за тях
загадка, докато Войводата отново
застана посред тях и пак завърна слово:
„Ще видиш кой е кум и кой е сват от нас!
Гласът народен е глас божи — тоя глас
ще да реши, дали съм в право да налагам
аз свойта воля и… Или ще се подлагам
за мост на други… Туй ще ви омръзне май!
В такива работи тоз, който врял е, знай
какъв е изхода — нехари и похаби
където поведат…там, дето много баби
се бъркат, ражда се нерода напокон.
Да бъде. Ази сам по целия район
ще пиша — нека туй по вашему да стане!
Ще видим! Днешното последно заседанье
затварям.“
— „И добре ще сториш! — мълчалив
до него миг стоял и в разговора жив
невмесен, изведнъж Сокола се обади: —
Един на другиго очите с думи вади…
Решено! И така, аз мисля най-добре.“
И към Младена се той някак си той взре
особно, кивна му, чевръсто мигом стана,
и заговори му, като през кръст го хвана
и с него заедно излезе. Бяха те
другари, не от днес и вчера: от дете
Сокола знаеше Младена, сдругарени
отпосле юноши, и всичките промени
в живота заедно делили след това —
откак военното училище в Москва
напуснаха.
— „Все тъй нетърпелив и сприха
като барут! — така започна той изтихо:
Да остри камъка — и пущат искри. Ти,
от тебе първи път не чувам тез слова…
Знам! Ти пред мене се затуй недей запъва.
Търпен — спасен. Потрай. Ще видиме тепърва…
Зарана аз пак отивам… Слушай мен —
да бъде между вас въпроса изравнен,
недей му преко тъй в очите всичко тика:
ти в тия работи дръж малко политика,
Да, да!… Не бързай тук, додето дойда, трай —
ще видим…“ В разговор все тъй, към горний край,
нататък бързайки, другарите завиха.
А с болка на душа, след препирнята лиха,
един се подир друг разидоха оттам
събраните, из път разделен, всякой сам
и всякой на душа со скрита тежка мъка.
Ей наближава ден, а разпрата недъга
подяда делото… С какво ли най-накрай
ще ни изварди тя и ненадейно смай?
--------------------------------