Читать «Кървава песен» онлайн - страница 13

вий знаете сами. Отново в Цариград

е за оръжие изпратено… Назад

не ще останем ний от другите. Писмата

и куриерите, които от страната

пристигат всеки ден, говорят все едно —

говорят, че навред посяното зърно

израсло е и плод такъв обилен дало,

какъвто и насън не се е привидяло

на никого от нас: налива се и зрей

класът на нивата народна и ни грей

с надеждата света за жътва изобилна.

И слабата ръка до вчера, днес е силна —

да, с правдата на туй, което вложи в нас

сам господ, с волята на който дойде час

да грабнем сърпа ний и жънем класовете

на своя труд… Навред са сбирани съвети —

не зарад общото и знайното, че то

решено е — а туй на всякое место

що има свое си и трябва се отделно

решенье. Час не е за брътвене безцелно —

народа е готов и чака само знак!

Ще се явят безчет юнаци под байрак,

и днес, когато е подготвено делото

така, остава да обмислиме, каквото

е нужно засега и е сега на ред.

Мъже сте, давайте по мъжки тук съвет!…“

„Съвет! — обади се пръв Дейо Делибана: —

Какъв съвет ви взел! Ей дека е Балкана! —

Развивайте байрак и аз съм с първи пръв.

Отдавна моя нож е жаден зарад кръв.“

— „Балкана и без теб го знаем“ — ядовито

прекъсна го Младен и поглед упорито

взря към Войводата. На масата с ръка

облегнат, стана той и продължи така:

„Та онзи ден… Нима и днес ще се подкара

пак онзиденшното? Това е изневяра!

Не отредихме ний тазвечерний съвет

за туй, което ти, Войводо, по-напред

говори — а да се размисли как да стане

и де ще можеме да свикаме събранье,

па там да се реши от всички: що и как…

Ще се явят безчет юнаци под байрак,

ти казваш… Смятана е в къщи тая смятка —

доколко право, то все още е загадка,

то още се не знай… Изпитал съм го сам,

видял съм го с очи, и мога да ви дам

пряк отговор: това, което се решава

от нази, сбрани тук, сал нази задължава.

Вий знайте, българин когато занехай,

какво е! Знаете какъв постигна край

старозагорското въстание… Събрани

водачите, така и онака да стане

решавахме — е зер, юнаци под байрак

безчет ще се явят — доволно само знак

да се даде! — И знак се даде, но мърцина…

И под байрака се явихме неколцина,

които вземахме решенье отнапред

за други, мислейки, че всичко е наред

и ясно, както се в книжата отбелязва —

и както някому се ревне да разказва…

Вий знайте, българин когато занехай,

какво е. Но в това нехайство той си знай,

че прав е. Кой е тоз, що с своето решенье

му се натрапува? За неговото мненье

веднъж от понапред дали е попитал той?

Благат е тоз народ, що има разум свой

и се на чуждия в измами не поддава!

Народните дела изискват и управа

народна. Казвал съм и казвам пак: не нам

да заповядва той, тоз, който ще въстава —

и нека затова самичък си решава…

Нам ревне се, твърдим ний често: дойде час!

А тъй ли е? Това народний само глас

призван е да реши — и нека той решава.

Ти казваш: общото решено е… И права

е дума. Но и тук да чуем — може той

и за това, отде да знаем, поглед свой

да има — трябва ний да чуем що говори.

Зовеме ли го ний с тирана да се бори,

редът му е в съвет да има дума пръв —

че той ще потвърди, каквото каже, с кръв

и сълзи. Ако зла иначе съдбина

сполетя, тоз народ довека ще проклина