Читать «Кървава песен» онлайн - страница 13
Пенчо Славейков
вий знаете сами. Отново в Цариград
е за оръжие изпратено… Назад
не ще останем ний от другите. Писмата
и куриерите, които от страната
пристигат всеки ден, говорят все едно —
говорят, че навред посяното зърно
израсло е и плод такъв обилен дало,
какъвто и насън не се е привидяло
на никого от нас: налива се и зрей
класът на нивата народна и ни грей
с надеждата света за жътва изобилна.
И слабата ръка до вчера, днес е силна —
да, с правдата на туй, което вложи в нас
сам господ, с волята на който дойде час
да грабнем сърпа ний и жънем класовете
на своя труд… Навред са сбирани съвети —
не зарад общото и знайното, че то
решено е — а туй на всякое место
що има свое си и трябва се отделно
решенье. Час не е за брътвене безцелно —
народа е готов и чака само знак!
Ще се явят безчет юнаци под байрак,
и днес, когато е подготвено делото
така, остава да обмислиме, каквото
е нужно засега и е сега на ред.
Мъже сте, давайте по мъжки тук съвет!…“
„Съвет! — обади се пръв Дейо Делибана: —
Какъв съвет ви взел! Ей дека е Балкана! —
Развивайте байрак и аз съм с първи пръв.
Отдавна моя нож е жаден зарад кръв.“
— „Балкана и без теб го знаем“ — ядовито
прекъсна го Младен и поглед упорито
взря към Войводата. На масата с ръка
облегнат, стана той и продължи така:
„Та онзи ден… Нима и днес ще се подкара
пак онзиденшното? Това е изневяра!
Не отредихме ний тазвечерний съвет
за туй, което ти, Войводо, по-напред
говори — а да се размисли как да стане
и де ще можеме да свикаме събранье,
па там да се реши от всички: що и как…
Ще се явят безчет юнаци под байрак,
ти казваш… Смятана е в къщи тая смятка —
доколко право, то все още е загадка,
то още се не знай… Изпитал съм го сам,
видял съм го с очи, и мога да ви дам
пряк отговор: това, което се решава
от нази, сбрани тук, сал нази задължава.
Вий знайте, българин когато занехай,
какво е! Знаете какъв постигна край
старозагорското въстание… Събрани
водачите, така и онака да стане
решавахме — е зер, юнаци под байрак
безчет ще се явят — доволно само знак
да се даде! — И знак се даде, но мърцина…
И под байрака се явихме неколцина,
които вземахме решенье отнапред
за други, мислейки, че всичко е наред
и ясно, както се в книжата отбелязва —
и както някому се ревне да разказва…
Вий знайте, българин когато занехай,
какво е. Но в това нехайство той си знай,
че прав е. Кой е тоз, що с своето решенье
му се натрапува? За неговото мненье
веднъж от понапред дали е попитал той?
Благат е тоз народ, що има разум свой
и се на чуждия в измами не поддава!
Народните дела изискват и управа
народна. Казвал съм и казвам пак: не нам
да заповядва той, тоз, който ще въстава —
и нека затова самичък си решава…
Нам ревне се, твърдим ний често: дойде час!
А тъй ли е? Това народний само глас
призван е да реши — и нека той решава.
Ти казваш: общото решено е… И права
е дума. Но и тук да чуем — може той
и за това, отде да знаем, поглед свой
да има — трябва ний да чуем що говори.
Зовеме ли го ний с тирана да се бори,
редът му е в съвет да има дума пръв —
че той ще потвърди, каквото каже, с кръв
и сълзи. Ако зла иначе съдбина
сполетя, тоз народ довека ще проклина