Читать «Кървава песен» онлайн - страница 12

Главата, види се, на плещи ви додява…“

И без да чака той ни дума, ни оправа,

пристъпи ядно пак и даде знак с глава

Младену. Насаме потихом след това

си нещо шепнеха те двама тамо в къта…

Отново всякой се на мястото си скъта

и говор шепотом поведоха едвам

отделна думица се счуваше сам-там.

Но не за дълго бе и тая тиха сгода,

че някакво писмо ядовния Войвода

разтворил, смачка го, изви го, извъртя —

и хвърли в огъня, където запламтя

завчас и бързо се на пепел то обърна…

И пак сега се той към сбраните извърна:

— „Все думи, думи… Тоз отпреде ти стърчи

и се потрива, друг замазва ти очи

все с философии и баби деветини.

За мързеливите — ха, с хиляди причини

за мързел. А отвън писмо подир писмо

прехвръкват… «Види се, до лято, на само

ще дигате байрак!» — От Враца пишат вчера,

а днес от Сливен пък: «На сладка са вечеря

по Стара планина юнаците — оттам

юнашки поздрави изпращат те и вам!»

Юнашки поздрави! Намерили юнаци…

Докле не станат тук пет хиляди чекмаци,

не ще се заиграй хоро на турски гроб.

На черната земя ще си остане роб

все българина пак — и гол и бос ще проси,

и ще човърка все черковните въпроси…

Борци! А искат все на готово кравай…

Таз залюляла, таз ще ни и закопай!“

Укор върху укор се сипеха безчетни

върху събраните, и думи неприветни

като светкавици се мятаха връз тях.

Но вече минал бе изпръвния уплах;

небето почваше изново да се ведри,

и тук-там ясен луч, предвестник благощедри,

измежду облаци промъкнат, затрептя —

спокойна дума от войводските уста…

Понякога така чевръстите зидари,

макар клепалото отдавна да удари

за работа, в ръце уж взели сечива,

подхванат разговор — полека се слова

в глъч заплетат, глъчта превърнат и на врява,

додето най-подир заломоти разправа

и хората сбере на пътя тичешком —

да гледат с врява как се зида зид и дом.

А първомайстора, нанякъде отлъчен,

нечакано пред тях с укор застане злъчен,

и сепнуват се те — ни дума, ни мълва;

залавят се за миг за свойте сечива,

и работа кипи и двойно наспорява…

По опит знаят те: най-буен гняв престава

и най-ядовна реч добър добива край,

за който премълчи навреме и претрай;

самичък майстора отпосле пак, доволен,

ще я подкара там на разговор поволен.

Сам пред камината приседнал бе допрян

Войводата сега. От пламъка огрян,

бе образа му тих, спокоен, благ и бодър:

но както по-напред, во погледа му модър

тайнствен някакъв и горд сияе плам…

И ето че така той заговори сам:

— „Най-после, все едно, дали това са верни

известия, или тъй само преднамерни

желания, таквиз, каквито ни се щат.

Сега ли само аз ги чувам първи път!

Ще видиме и тях; ще видиме словата

на дело, в кръв и плът. Тогаз!… Това е свята

борба, що на мегдан юнашки ще делим

ний с кръвния си враг — и връх ще удържим:

не е то вече сън, ни дума, ни превара!

Успех е само там, където има вяра

и воля — а не са те само в таз душа,

с надежди само аз сърце си не теша,

когато казувам, че време наближава…

Ей до възкръсний ден не много ощ остава;

клашника си зелен е метнал на плещи

Балкана — че и той готов е, ни вести…

Но днес е други час! А друг час — друго слово.

Какво ни липсува, що имаме готово,