Читать «Кървава песен» онлайн - страница 11

че първи с нож в ръка налетя в люти бой!»

Самичък Михаил на гръд обляна в кърви

му тури кръст: «А ти, от соколите първи,

какъв си?» — Българин! — и тоя изрева…

Ядовно Михаил назад изви глава

и с огнени очи наоколо обшари:

«И тук ли липсуват пак мойте кокошари?!»

Отнейде си едвам обади се един,

едничък сърбин сал, едничък майчин син…

Отново Михаил: «А твое име?» — Гавра! —

Избухна като топ отвсъде смях и гавра

и князът с свитата не се видя биля

кога одра навън и де се запиля…

А тя каква била? — Когато прогърмяло

в града пред кулата, по ридът побеляло

от кринолини, тъй покрито изведнъж,

като от гъби след есенски топъл дъжд.

Юнаци! Толкова юнащината чини!

Прищъпнали снаги со женски кринолини,

на-на! опридали къде Топчидере…“

— „Я виж! А по-напред си гърлото дере,

че българина бил не знам каква нерода! —

обади се сега Стоимен Ружин Брода: —

Сама се замота лисицата в капана!“

„Дръж! Зере виж, че пак гаджосала в Балкана!

Не ми е дума мен за тия, що в торба

са турили глава и с турчина борба

им е душа и свят — а тези ми юнаци,

що по кюшетата опъват сал мустаци,

в полето знаещи, че се плъсти трева,

в гората ходили — но само за дърва!…

Но ще ви видим, де, и вас, не е далеко —

да димне само дим! Тук в стаята се леко

и евтино таквиз продават…“

С тез слова

подзе се изведнъж нечакана мълва

и препирни. На две половини разделени,

спокойни най-напреж, а после разярени,

едни се други те отрупваха с укор —

и почнатия тих изпървом разговор

от миг на миг след туй по-лих и буен става,

и сля се най-подир той в неразбрана врява,

чак вънка тътнеща далеко и в нощта…

Тоз викне сепнато, а онзи през глъчта

ръце размахва — реч да подлови се мъчи

обиден трети там, ей дигна се, изпъчи

гърди и за протест се бие в тях с юмрук;

отвъд се дигне смях; а там подзел напук,

приятно други пък кикоти се и слуша…

И никой никого през врявата не слуша.

Един замислено през общата мълва

спокойно Дивисил седеше, от слова

несвесни и съвсем почти че незасегнат.

Там до перваза на камината облегнат,

изглеждаше го той усмихнат под мустак,

и зина сам веднъж и замълча се пак —

че дума паметна в глъч не намери вреда.

Не пръв път слуша той подигнат за невреда

шум на младоците — и слуша и нехай,

че знае хъзът им, и знае колко трай.

А тъкмо него час, несетно, пред входа

застана горд и строг очакваний Войвода,

на сабя черенът притиснал во ръка,

а отподире му надничаха мрака

юнаци — отбора от неговата чета,

со грозно зинали мечкарски шишенета…

И екна в стаята сърдития му глас:

— „Туй само липсваше! Какъв е тоя бяс?

Или се мислите, че вече сте в Балкана?“

Кой както бе се спрял, така си и остана…

„На стража!“ — викна пак Войводата, извит

към сбраните отзад и с поглед ядовит

изгледа другите и сръчено отметна

наметка от плещи… От буйний пламък светна

пристегнатий на кръст аджемски лют ханджар —

юнаку подръка в беди най-скъп другар —

и два револвера, през рамо окачени,

от двете му страни… Безмълвни и смутени

спогледаха се там стоещите за миг —

и погледа му горд и смръкнатия лик,

те дъхаха и гняв и някаква закана…

Пристъпи пъргав той, край масата застана

И прогърмя: „Добър потаен комитет!

А да не сте се пък събрали на зефет?