Читать «Кървава песен» онлайн - страница 114
Пенчо Славейков
отърсения сняг налолу в стръмнините
и се уляга там… Когато на вразите
бе върлий щурм отбит, обърнах поглед аз
към тъмната гора, и в утренния час
я видех как се бе спокойно величава
изправила на вис… И мислех си тогава,
като я гледах как се милуваше тя
со слънцето: дали не сам бог предвестта
на свойто сетнешно решение ни дава?
Аз виждах робството отърсил, как изправя
чело на висини неволника народ
и как го слънцето на новия живот
и грей и милува — и шепне блянът ясен
на бъдащите дни.“
— „Блян прекрасен! —
млад юноша се там обади отстрана: —
Ти виждаш тия дни? Кога ще дойдат те?“
„Онез, що виждам аз, далеч са, момко, те.
Те много са далеч. Свободата прозора
отпаря закъм тях… Ще дойдат нови хора —
да, с други помисли и други идеал.
Това, що е баща на сина завещал,
то призрак ще да е на миналото. Само
на свой живот купнеж, на свойто яко рамо
понесли свой товар, напред те ще вървят.
Че вечен пътник е човека на светът,
минаващ мост по мост, епоха след епоха. —
Юнако, хорската душа е почва роха,
не само
Цена на днешното са бъдни времена!
Честит е, който в тях, като в свой дом, живее;
честит е, който дух се бори и купнее,
минаващ мост по мост за там, за другий бряг.
За тия времена и иий, и наший враг
ще бъдем смешни — да, ще бъдем чудновати.
Ни нашата любов, ни наший гняв познати
бъдат тям…“
Но тук през ниските врата
промъкнат, стар войник прекъсна му речта:
„Ред ваш, и ваша чест — ей, ставайте на стража.
Таз нощ, велика нощ, и ази ще ви кажа —
когото тая нощ студът не вледени,
за него писани са още малко дни
да чака славата на нашето оръже!
Че Скобелев е веч отвъд — ако не лъже
дошлия вестник… Нощ на слава, дивна нощ —
на стража, ставайте…“ И не довършил ощ,
а вече на нозе момците бодри бяха,
скоро стъпките им татък заглъхнаха
по замразений сняг.
На своя пост възпрян,
Младен се застоя безмълвно. Грозний стан
на неприятеля отсреща в мрачината
едвам-едвам черней и нищо в тишината
оттамо се не чуй — като че мъртва рат,
не беснеещ звяр, со ненаситен жад
за кръв, на вечен там покой се е простряла.
И нийде светлинка не трепва. Занемяла
пустиня около, додето стига глед,
и равен, вечен сняг, все тоя сняг, навред
където и да се обърнеш. Мантел бели
самите небеса на вис са разпрострели
недвижно ледени и неми. Пустошта
раззинала е паст и с мразен дъх света
облъхва — като че земята и небето
събрала, тайната света на битието
даим со своя дъх подшъпне. На твърдта
нататък ту се скрий, ту блесне пак звезда
едвам съзирана и тихо затрепери —
като самотен страж пред тихи райски двери.
Дали и нему е студено? Ето там
и друга — сепнато блещука тя едвам,
и, сякаш брулната от нещо, се отрони
и като злат конец изви, — да я догони
ей друга полетя по нея чак отвъд
и бозна някъде изпод небесна твърд
отидоха да се не видят…
Замечтано
обърна погледи Младен и невидяно
му се стори това, пред неговия глед
що мълком около изстъпа — тъмен ред
окопи, а зад тях нататък други, трети:
ей буйна клада тук излумна и засвети;
там сенки някакви се лутат; глас изви
отнякъде и тъй потъна пак; — изби
там из колибите сноп искри в небесата
