Читать «Кървава песен» онлайн - страница 112

Корете. Но со свет и чист порив в душата.

Корете. Само кал не хвърляйте! И свята

за вас на жъртвите да бъде паметта.

На тях се падна чест най-блага на света.

Презрели своите страдания и нужди,

те жъртва станаха за греховете чужди —

изкупна жъртва. Дълг на жъртвеник зове.

Понесъл тежестта на чужди грехове

на своите плещи, сам Левски на бесило

пристъпи. Чужди грях понесоха в теглило,

дома и в чужди край, изкупници безчет, —

за чужди грехове, додето биде свет

и на света борба, великий дух ще страда.

И търнов се венец най-често нему пада

в живота. Смисълта на нашия живот

борбата само е — и онзи негов ход,

во който подвига го тласка. В победений

е победителя най-често. И свещений

олтар е онзи гроб, во който е борец

заровен, без дори победата с венец

да е челото му обкичила. Честита

земята, с гробове таквиз що е покрита!

На възкресение това са гробове.

Живота раждат те. Живота, що зове

на подвига велик, на подвига за благо

на други. Нека вам донякога тъй драго

да затупти сърце, тъй както днес на мен:

да видите и вий от посева свещен

на вашите дела изникнал плод обилен —

да видите врагът да се во гняв безсилен

разбива в твърдата скала на дух роден

от вашите дела — в горнилото кален

на ваште подвизи. В таз истина живяха,

които преди нас за подвизи умряха,

и те мъртвилото превърнаха в живот.

На техните дела сегашното е плод…“

— „На техните дела са плод и съсипните! —

обади се Вълкан Гошана: — Бозна дните

какво ни носят…“

Тук изгледа го Младен;

„Изпълни се това, което един ден

нам каза Дивисил, и правда и прокоба:

с това, що готвиме, приготвяме си гроба —

ще се превърне в прах цветущий Каменград! —

Злочестия и той, тъй както сума свят,

загина и не чу, ни доживя да види,

че жъртви и тегла, че нищо не отиде

напусто… Близко е очаквания край —

въпроса е па дни. И всякой вече знай,

че Скобелев е т а м — да тури край на края.

Войната свършва се. Велико се претрая —

велико почва се… Той вече е отвъд!

Въпроса е на дни. Ще бъде сетний съд

на Белий генерал со сабята отсечен.

Комуто дял честит в живота е обречен

и тоз велики час да преживее, той

ще види…“

— „Видено… Ще види бой и бой …

Ще види гробища… А сила не остана,

и бяс знай докога така ще продължи.

Ей сума месеци откак се заснежи,

откакто зъзнем тук — обади се Гошана: —

Колцина бехме ний, изяде ни Балкана…

Войната няма край…“

— „А как со искаш ти? —

подхвана Влаха тук: — През много се врати,

докле в свободата да влезеш, преминава,

и трябва не една там да трошиме брадва —

голяма работа, че си строшил глава

о някоя от тях. Ти, вярвам, сам това

Че знаеш…“

— „Де ще знам. Но кой ти туй говори?

На целий Каменград свободата разтвори

вратите — сприхаво Гошана поднови: —

А и на Шипка, на, и ден и нощ глави

се чупят… То се знай, врагът не ни надсили;

но ази казувам: не останаха сили —

и край? Че ние ще излезем на глава —

захванах аз да се съмнявам и в това.“

Но тук сега Младен му думата прехвана:

„Шест месеца гърми и бълва дим Балкана,

и бозна колко той ще има да дими,

докле последний вик победен прогърми

и в родните поля настане тишината

на нови дни… О да, ще има край войната,