Читать «Кървава песен» онлайн - страница 115

и като рой пчели се пръсна из тъмата…

Настръхнали гори тъмнеят се далеч —

и скот глух от стон, като невнятна реч

на сънен великан, среднощний лъх довява.

Какво ли той мълви? На що ли отзив дава?

Купнеж ли някакъв разпъва му гърди?

Или предчувствие злокобно му гнети

душата во борби и вихри закалена?

И неусетен блян по тоя ек Младена

унесе, и за миг неволно поглед той

към преживяното обърна — рой по рой

прилуки, образи, неспомвани отдавно,

сега му паметта обстъпиха и бавно

пронасяха се те, като онез ята

безбройни жерави, които в есента,

пак тук, той гледаше към юг да отминават.

Пред съдбоносен час таиствено въстават

понякога така, из тъмни глъбини

душевни, спомени от някогашни дни,

що бедний смъртен е забравени навеки

сам смятал. Наедно и близки и далеки

дни в чудна смесица в душа се пронесат —

сън с преживяно, блян с действителност сплетат,

и болка някаква мъчително-неясна

умът зашемети, а паметта несвясно,

като ранен сокол, в безсилие се бий

и мята в някакви догатки — да открий

таинствений ответ на ням въпрос, несетно

примъкнат и душа притиснал неприветно…

И сепна се Младен. И сети той мразът

да го сковава. В миг изстъпи му в умът

на стража смръзнатий тук вчера недалеко. —

Под мишца пушка сврял, изви и тръгна преко

той покрай бруствера на снежния редут,

таме през тъмний вал, отдето беше чут

тътнеж и говори на будната дружина

дежурни. В висини, над снежната долина

зловещо зинали топовните гърла

безмълвно бдят… Насам на облаци мъгла,

бог знае за къде и за какво, подзета

из тъмните недра там долу на полето,

като на щурм вали към горди върхове —

н някакъв си ек из стръмни долове

се отехтя далеч и по-далеч пронесен,

като изпод земя, и татъка отнесен

заглъхна… Ето пак! И нощните тъми,

като че в този ек ослушани сами,

смълчаха се за миг в безмълвие зловещо,

и стария Балкан, възправен там насреща

зората, притаи в почуда мразен дъх.

А вият се летят, со острия си лъх

простори околни пронизващи, мъглите —

насам и по-насам… и вече до скалите

възйети слягат се, и тамо разредят

сгъстени редове и мудно се сплъстят,

като че стигнали на станът си последен.

А ето отстрана, зад тъмния съседен

връх свили, сякаше скалите на обход

да вземат, бързо пак те подновиха ход

и към плешивий чал там горе навалиха.

Едвам сега Младен съгледа как се свиха

отвъд на другий връх мъгли пак други рой —

и като две войски опълчени на бой,

видя ги той една връз друга устремени,

как те се впуснаха. Проряза пак смразени

простори тъп ехтеж… И вслуша се Младен,

и пак като напред — претряска, раздвоен,

прокърти се и глух бог знай къде повлече

тътнеж… и пустошта като че ли просече

стон… Някой, в леден скут насреща му в мрака,

разперен, сграбчи го… Извърна се, в ръка

издигнал пушка той — и виде, превалили

бог знае откъде, мъглите снежнокрили

върху му спуснати прииждат и валят, —

обгърнаха го в миг и блъскат го и рват,

и той огледа се во изненада смаян —

като че ли е сън — като че ли незнаен

го някой подлови и го понесе… мрак

е под нозете му — земя, скали и сняг,

надолу някъде се в бездната провалят…

А гъстите мъгли прииждат и навалят

и с острите нокте на ледени ръце

раздраскват яростно смразено му лице,