Читать «Кървава песен» онлайн - страница 113

ще глъхнат и гърмеж и рев и стръвен вик.

Велики жъртви се за подвига велик

изискват. Иска се търпение и воля

и сила за борба. Страдания, неволя,

н скърби — слабий дух те само ще смутят!

Не с рози всякога е жизнения път

обкичен, онзи път по който человека

върви от памтивек и ще върви до века…

Що значи Каменград, че станал съсипни!

Затвори портите на миналите дни.

Свободата и бог където за отсъди

издигат своя глас, всемощен глас — да бъде! —

през съсипни върви избрания народ.

През свои съсипни. През тях е прекий ход,

по който силния върви към дял уречен.

На слабия делът с дял недълговечен,

че само силата е право за живот…

Ний ще измрем. Та що? На нивата зрял плод

ще жънат, подир нас ония, що ще додат.

И с него възкърмен на времената ходът

ще бъде. Нов живот те дойде с нови дни.

Що значи, Каменград че станал съсипни?

Той, казвам ви го пак, той трябваше да стане!

И благо на онез, които са избрани

изкупна жъртва — те са живи и в смъртта,

че най-великото призване на света

се пада дял на тях. Хоръгвата победна

се дигна в Каменград. Там изпитня последна

народа преживя — той падна победен.

Но ден на падане — той бе и първий ден,

во който дадохме доказ за свойта сила…

И мене неведнъж смъртта е леденила

душата с ужаси, пред трупът бездихан

на свидни жъртви. Днес извиквам язи, взрян

на бъдащите дни пред кръвната Голгота:

Благати жъртвите! — на живите живота

те оправдават.“

Тук Гашана пак преби:

„На друга пак страна ти думата отби.

Но я ми ти кажи, кое ти дава вяра,

че днешната война не ще е пак превара,

че с нея зарад нас привършват се беди?“

— „Таз вяра не от днес е в моите гърди —

тя както вярата в живота, в тях живее.

Отде е тя дошла, какво я там лелее —

това и сам не знам. Едно, що зная аз,

е, че во всичките борби до тоя час,

в които сам и цел и смисъл съм намярвал,

не съм жалял живот, ала не съм и вярвал

в успеха им… А тук, во тая, изведнъж…

«В което вярва — тъй един изпитан мъж

пред мене да твърди аз чух преди години: —

в което вярва сам бореца и загине

за него — него ще успех да увенчей!»

Аз вярвам, може би защото ми живей

и друга вяра, тъй дълбоко пак в душата —

аз ще намеря тук смъртта си. Тук борбата

последня ще да е в живота ми борба…

Когато завчера при първата тръба,

излязохме в зори, видяха не малцина

от вази падащий в гората сняг — картина,

каквато виждах аз за първи път сега.

Столетни габъри и буки, под снега

натрупан върху тях, превили към земята

широки клонища, безмълвно в тишината

на първите зори стояха без живот,

недвижни — както и неволника народ,

от гнет на робството притиснат към земята.

И дълго гледах го така с тъга в душата —

а все пак не слових какво, кога и как

отвъд през валога от сведений клонак

натрупания сняг изнайнапред отплесна.

Притиснатия дъб като че ли се стресна

н метна в висини отърсений си клон,

а след минута там по урвестия склон

гората, дотогаз под снежний гнет заспала,

като налетена от някаква си хала,

и в миг събудена, со трясък, шум и ек

размята клонове. И татък надалек,

додето погледа достигаше в простори,

се вижда клона клон как бъхти, как се бори

снегът от своите превити рамена

да отвали. Лети, вълна подир вълна.