Читать «Кървава песен» онлайн - страница 107

срещу ми. Той ръка срещу самий аллах

подига… вятъра тъй както полский прах

пилей, така от мен той разпилян ще бъде.

Аллаху воля е — и с воля той отсъди!

И праведний му съд с кратък и жесток.

Така вещае той чрез своя пръв пророк:

Месата им да са на хищни птици пища,

змия да свий гнездо на техните огнища.

От робството глава кога подигне роб —

тя дига се за меч! Да се провърне в гроб

земята, дето е живял гяур! Забива

той кръст на гробове — плуг кървавата нива

на неговий живот да разоре на кръст…

С ръцете ни аллах изпълни своята мъст,

служители сме ний на волята му свята.

Един е в небеса аллах и на земята

един е неговий изпратеник пророк!“

В заглъхналата нощ зловещ и див и строг

на къснй муезин замре гласът далеко

от ек неотразен. Че в съсипните ека

се беше притаил, затрупан в пепелта

на пожарищата — там, дето бе смъртта

подпряла тъмен лик, над сгради обгорени

и в пустошния мрак с очи бездънни взрени

следеше своите служители — далеч

едни как вън града, на лагер, сити веч

на стръв, станяха се за сън, — а други още

все жадни бродят тук и там, до тъмни нощи…

И в техний кървав дъх позна дъхът си тя…

И сви в беззвучен смях изюдени уста.

Песен девета

НА ШИПКА

Сред снеговете и вихрите на Балкана. — Многократни турски атаки. — Упоритата съпротива на опълченците. — Борба с мразът и бурите. — Под Орлово гнездо. — Стари познайници. — Разговори и препирни. — Влаха спомня падналите юнаци. — Младен сочи смисъла на тяхната жъртва. — Неговата несмутена вяра в победата. — Смисълът на каменградските съсипни. — През страдания, смърт и борби към възраждане и възкресение. — Младеновият поглед е насочен към слънцето на далечни бъднини. — На стража през нощта. — Нощни мъгли. — Последния пристъп на врага. — Младен пада смъртно ранен в най-лютия бой. — Умиращ, вижда бягството на врага и победоносния устрем на руските войски, предвождани от Белия генерал.

Наметнал снежен плащ, учудено глава

Балкана дигна. Пак? Отде се озова

таз паплач? За какво е тоя гръм и врява?

Дали на минало пак призрака въстава,

злий призрак, за да му покоя тих смути?

Или над снежните гранитени плещи

пронесена ехти, към ведрата зорница

нататък, тежката, но бърза колесница

на нови дни, на дни начални? И подйел

глава учудено, той впери поглед смел,

и виде — на войски че се не вижда края…

И се зарадва той. Зарадва се и смая:

все те и все пак там, пет месеца наред.

И неведнъж от тях отби намръщен глед.

Отде са те дошли? Защо се тамо бавят?

И слава кървава кому ли вечно славят

и свои, знайници, и чужди тъмна гмеж?…

Небето оглуша от рев и от гърмеж,

и в кръв потънала, земята потрепера —

и все то същото, каквото днес и вчера:

примъква се за кръв на смяна нощ на ден,

и ден на нощ. И бой на бой се разярен

верижат до безкрай. Отдавна върховете

покриха снегове; по хълми лесовете

се обезлистени чернеят. Вихри зли

се сбиха; по бърда и преслопи мъгли

извият, спущат се, раздигнат — и изстъпва

обсеян с врагове цял хоризонт. Изтръпва

неволно спрения на стража там войник

и дълго погледи не снема той, на щик

подпрян, в злокобните движения унесен

нататък, дето се, току отблъснат, бесен