Читать «Кървава песен» онлайн - страница 109

да хранят. Сган една изчезне, навали

на смяна друга ней: гъмжило в равнината

стануваха на стан, и там и в далнината,

додето погледа достига, като рой

мравунеци. А те, борците, в всякой бой

все намаляваха, гнезда високо свили

по преспи и скали, и тям на смяна сили

не си пробиха път… До тях бе само бог;

но неговия глас в душите им бе строг:

и те го чуваха во черний стон на роба,

на скъпи жъртви тъй безвременно во гроба

заровени, в плачът на сиротни чеда,

горчивата си чест кълнещи по света;

и той им казваше: да мре е тук юнака

дошел, не помощи от другите да чака:

юнакът е самси на себе помощник.

Посред гърмежи, дим и стонове и вик

те не усетиха денят как ден сменява,

и хали зимата кога изви, тогава

ходът на времето видяха те едвам,

тогава чак врагът съгледа го и сам —

когато гребена високи на Балкана

настръхна, вихрите когато с неразбрана

злокоба снегове разсипаха навред

и отбелязаха за пръв път ясно ред

по ред окопите на тъмен низ извити

под върли чалове, по тъмни, страховити

скалисти сипеи и голи стръмнини,

като по бял чембер копринени ресни.

И вред сега по тях колиби зачерняха,

и завъртя се дим, от стряха се към стряха

разпъпла, на възбог ту дигне се възпрян,

ту пак надолу се превие и разлян

се над усоите като мъгла повлече.

Настана зима зла и щурмовете вече

по-слаби ставаха, по-редки ден от ден,

макар топовний рев все тъй ожесточен

пак, както и преди, ехтеше, и в земята

заврени, като звяр, граната по граната

размятаха снегът из мразния въздух.

Но на ехтежа им обръгналия слух

се рядко вслушваше коя къде се ввира,

коя къде лети. Отдъхнаха на мира

оставени борци, след месеци борба.

Но не олекна пак все тяхната съдба

и в мир — че друга се борба сега подхвана:

борбата с лютий мраз и вихрите в Балкана.

Пет месеца наред и денем и нощя

все непрекъснато топовен гръм ехтя;

и къртеха върху гърдите па Балкана

гранатите една след друга ядна рана —

а все търпеше той от памтивек търпял,

и само някога, в болеж изтръпнал цял,

свий вежди смръщено и се с мъгли обвие,

от чужди погледи болежът си да скрие.

Чак острия горняк когато с рев и вой

поледици довя, в несвяс потръпна той

от лютия болеж на тез дълбоки рани,

подсърдени от мраз. И бръчките събрани

на тъмния му лик нечакан гняв сгъсти.

И сви и дигна той, зашеметен, плещи

дано да надделей, да претърпи тоз люти

болеж, — но кипна в миг и завилня с нечути

и бесни вихрове язвения Балкан.

И по снагата му разтурения стан

войски безмилостно и диво той налетя,

и сняг и камъни и ледове парчета

размята ревнал той, наравно враг и свой

да изпотрепи с тях. И грозен почна бой,

невиден бой: зарад защита изкопани

окопите, за миг от снегове завяни,

превръщаха се там на бели гробове,

и що не смогнаха в бой люти врагове,

това го вихрите извършиха — зариха

те смелите борци, и с песента си лиха

канон изпяха им за вечен упокои.

И рядко бодър страж в зори на поста свой

заварван беше жив — затиснат в снеговете

тогова с пушката изравяха в ръцете,

тъй както си стоял на мястото смразен,

а под скалите друг нататък повален

с премазана глава и локва кръв смразена

край него; пушката, захвърлил претрошена

далеко настрана.