Читать «Кървава песен» онлайн - страница 103
Пенчо Славейков
Изтракат там врати — и сенки се през двори
преметнат. Крясък, вик — и врява на борба…
На сбор отнейде пак обади се тръба —
зловещо протръби, превий и се отдръпне
и в емнатия вик задавено претръпне…
Нощ падна. И в нощта не сякнаха ни миг
далеко под градът и гърмове и вик…
И до зори вилня разправа кръголочна;
Нощта не спре това, денят, което почна —
пренесе ужасът през своята тъма
и го на ясний ден предаде тя сама,
втор ден на кръвнини, и втор и не последен…
И на мегданя там, де ужаса победен
сред писъци в сечта се беше почнал пръв,
и черната земя заля потоци кръв,
ревът и ужасът пак първи бе престанал.
Затихна всичко там. И месеца застанал
на небесата блед, спокойно бе прислал
кръвта и жъртвите с бял сребърен месал,
и диплеше му той кенарите дамживи
по голите тела на мъртви, полуживи,
умиращи без стон на мъките в гърчът.
А бродят още все там сенки. Претърчът
като хиени, тук и тамо се оглеждат
над трупове; отвъд се спират и привеждат
и бързат, трупове повлекли за нозе
нататък. Огън се край стобора възйе —
ей лумнаха отвъд и други… Буйни клади
извиха пламъци. И върху тях грамади
там свойте паднали по ширния мегдан;
врагът натрупа. В миг високо разгорян,
подйе се огъня и лудо по земята
и сенки надалеч и светлина размята:
сборичка ги и свий — и пак проточи; в миг
сбере ги — хукне с тях нататък: кървав лик
се мерне тук, а там накастрена и свита
ръка — оттатък чак глава на кол набита
изпъкне — погледа на мъртвите очи
приблесне… Свий ги пак и метне, претърчи
по голите стени отсреща и разпръска
и сбий, като на бой напусне ги и сблъска
една о друга там сборичка ги — и пак
ги урне, унесе нанейде в нощний мрак
да се невидими те татък доразправят.
И сякаш те едни все още продължават
там долу дивата престанала борба…
А вий се пламъка и мята — по гърба
отсам се превърти над млад юнак, прегънал
снага над пушката, оттатък над потънал
в кръв старец, в раните на гола женска гръд, —
и спре се, застои, и хукне чак отвъд
и претрепери там през кървавите бари,
и емне се за миг по белите дувари,
прехвърли покриви и сниши се, превий
по труповете пак, запъпли там, избий
отново и огрей и погне татък мрака…
Един над стобора, на острий кол, Хъшлака
набит се виждаше през цяла нощ огрян
да висне, чак дори от ширния мегдан,
когато пламъка по кладите се дръпна
и по жаравата над пепелта затръпна
да гасне. Локва кръв под него на пръстта
съсирена тьмей, из зинали уста
изблъвната — висят ръцете посинели,
и, през главата му отпусната, на бели
фъндаци спущат се провлечени косми…
Мъртвило е навред. Из нощните тъми
надругаде врагът, за кърви още жаден,
се втурна. Счуе се далеч-далеч нададен
вик. На мегданя е мъртвило. Тук и там
се сянка появи и скрие пак. Едвам
отнякъде се счуй плачът на малко дете,
кой знай примачкано къде под труповете,
примлъкне, пак се счуй, отново пак запре —
и слабий му гласец в мъртвилото замре.
Песен осма
ПОСЛЕДНИЙ ДЕН
В зори се поднови, което в мрака глъхна
зад полунощ. Сганта за кръвнини настръхна —
