Читать «Кървава песен» онлайн - страница 102

и стон и крясъци…

Младен, Страшил и Влаха,

премятани от двор на двора, тук през стряха,

там през дувари, там през ниски плетища,

у поп Матееви, през задните врата

до хлявът, влязоха… Отвъд отнейде тъмни

се счуват викове; към горний край прегръмне

залп; нещо урне се. Отсреща изкрещи,

изписка женски глас. През двора пропищи

куршум; след него друг. И нямо се кръстосат

юнашки погледи… Прозорци се халосат…

Претракаха врати: отчаян писък, вик,

и зверски рев — и гръм през двора екна. В миг

из къщи урнаха низами като хала

по стълбата — пред тях и Вела полетяла —

на двора вече… С вик борците върху тях

се впуснаха. И пръв налетялия Влах

кондака превъртя; извили щик, среваха

Страшила и Младен… Три трупа се сгърчаха

пребити… полетя четвърти — но зъби

изскърца, метна се, изви ръка и вби

издигната кама в гърдите той на Вела, —

и както бе ръка насреща му подйела

да се от удара отбрани, възнак тя

се повали. Очи извърна и уста

в предсмъртен трепет сви и сви ги и отвори,

и свари в полусвяс едвам да проговори:

„Баща ми… той умре отсутра… тоз гаджал

там, онзи — хвърли го, тъй както бе умрял

на одъра… да — там го хвърли през прозора —

да ме изтръгнат те от него… там на двора.“ —

и думи шепотни прекъсна ги смъртта.

Тя беше хубава родена на света,

но в робска бе земя тя хубава родена;

а хубост не вирей в земя онещастена,

и на живота смърт без време туря край —

едничко щастие, което роба знай,

едничко щастие на таз земя нещастна…

Отново вик се счу и зверски рев. Претрясна

на улицата гръм. И втори. Изпищя

дете, жена… И в миг през джаснати врата,

нахълта в двора сган низами настървена.

Но вече нямаше там в двора ни Младена,

ни Влаха. Метна се последен там Страшил

през стобора отвъд, озърна се, извил

глава, и скочи той, и в тъмната градина

изчезна… Стръвната налетяла дружина

низами втурна се към къщи най-напред,

и там, претърсила по стаите навред,

отново в двора се изсипа пак из къщи

и се по пустий двор разпръсна и заръщи

насам-нататък. Сам, под стряхата прострян,

лежеше поп Матей, и погледа му взрян,

безжизнен поглед тъп, тях сякаше следеше.

Там, през прозореца изхвърлен, той лежеше

разрошен, настрана с изкълчени ръце —

на осветеното от бледнина лице

смъртта се хилеше в усмивката на устни

скривени… Хвърли се сганта и с рев и гнусни

псувни, и смушкаха мъртвеца те за миг

со своите щикове — и хласна го с ритник

един в лицето, с нож носът му друг отсече,

а трети скепса му брадата и повлече

трупът, и метна го и джасна настрана,

и от брадата му отскубнати влакна

издигна и далеч от пръстите си тръсна…

И пак през портите изскочи и се пръсна

навън през улици полетяла, сганта…

А вече бързо се над Каменград нощта

заспуща, тъмна нощ, беззвездна, неприветна,

и като тат дошла от никого несетна;

и над Бунай далеч, на тъмния й скут

увисна месеца пак кървав и издут…

Далеч се емне вик. Ей писък се зачуе

по-близо. Тресне гръм. През улици нахлуе

бърз тропот — гльхне в миг… На сбор тръба тръби

нанейде… Изфуча и в небеса изби

и дръпнаха — и пак на висини избиха.

Изтряска, урна се стена — избухна плам

там и отвъд. И вик и писъци… Отсам

гръм трясна. Зов, и друг, за помощ зов, повтори.