Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 46

Петрович (вее си). Какъв задух е днес! А тя — идва ли често в съзнание?

Амели. Все по-рядко. (Чуе се стон и неразбран шепот.) Ето така: повечето бълнува.

Елисавета (наклонява ухо над болната, слуша и после отива при другите). Пак Христофоров.

Амели. Тя често го повтаря.

Елисавета. Тоя проклет човек, боже!… Единствената причина на всичко, господин Петрович!

Петрович. Недейте издирва причини, госпожо, защото човек често ги намира и там, дето най-малко би желал да бъдат. (Към жена си.) Амели, аз ще пратя след пладне слугинята за известия. Нека се надяваме все пак.

Мила. Дайте ми ги. Те са мои. Дайте ми ги…

Амели (отива към леглото). Какво, моя скъпа?

Мила. Куклите… А-а… г-жа… г-жа Петрович. Защо не дойдохте толкова време?

Амели. Нели, Мила, нели ти казах одеве?

Мила. Казахте ли ми? Какво ми казахте? Има ли някой тук?

Амели. Тук са…

Мила (не слуша). Искам да ви кажа… какво беше! Аз съм много болна. Ще — ще умра ли?

Амели. Какво говориш! Нели лекарите бяха тук! Нели те казаха, че няма нищо…

Мила. Няма нищо. Прегърнете ме, госпожо. Искам да ви кажа… Има ли тук някой?

Амели (я прегръща). Кажи ми тихичко.

Мила. В огледалото… Елисавета.

Елисавета. Аз съм. Мила.

Мила. Защо не идеш при децата?

Елисавета. Не искам да те оставя. Василчо е в училището, малкия спи… Василчо не искаше да иде на училище: „Мъчно, казваше, ще ми е, защото леля е болна…“ (Засрамена, тихо на Петровича.) Тя много обича децата, праща ме при тях.

Петрович. А мене где ще изпратиш, малка моме?

Мила. Ще дойда с вас. Ще стана ваша дъщеря.

Петрович. Браво. Прието. Бързай да оздравееш. (Вече приближил, той взема ръката и.)

Амели. Да беше наша дъщеря…

Елисавета (поглежда недоволно). Мм…

Мила. Аз… Защо ме люлеете?… Аз нямам никого… (Ясно и като че радостно.) Аз съм дъщеря на бога… (Много тихо.) На бога…

Амели. Пак се унесе.

Петрович (целува болната по челото). Довиждане, госпожо. Предупредихте ли родителите и?

Елисавета. Стефан тряба да е отишъл… На аптеката той няма какво да прави, тряба да е отишъл на телеграфа. Нели, госпожо, той говореше.

Амели. Говореше.

Петрович поздравява со глава и излазя.

Елисавета. Ох, родители… Като гледам и моите — растат: какво ли ми готвят!… Те ще умрат от срам, старите.

Амели. Ще умрат… от срам?

Елисавета. Помислете, госпожо, дъщеря да се убие! Всъщност то не е така, но хората ще го кажат.

Амели. Аз мисля: По-важно е какво казват в дадени случаи нашите съвести…

Мила (се раздвижва). Христо!… Влез! Защо не влезеш?

Амели (отива бързо при нея). Какво, миличка?

Мила. О, кажете му да влезе. Защо той стои до вратата?!

Елисавета (дръпва вратата). Няма никакъв Христо тук!

Мила. А…

Амели (строго). Оставете и поне нейните халюцинации.

Елисавета. Ах госпожо, като помисли човек за кого!… Едно време аз… Ще ви кажа по-напред, че баща ми беше много състоятелен човек; после се разсипа; разсипаха го другите…

Амели. Да, омъжихте се за г-на Драгоданоглу, макар че още в гимназията обичахте един офицер. И днес, когато срещнете майора с мустаци надолу и без брада, просто сте отвратена… Аз съм слушала всичко; извинете, че ви прекъснах… Погледнете: умира това дете — в своята любов и обожание може би. Когато една страст отива до такава сюпремна жертва, тя се различава от обикновените човешки страсти; тя има нещо, което ни кара да наведем глава, изпълнени с благоговение. При умиращия христианин се туря изображението на неговия бог. Имате ли тук образа на оня, за когото тя умира? Нека бъде той ако ще би и последния между хората — вие турете неговия образ на гърдите и. Така ще се помирите с нея и с бога.