Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 48

Драгоданоглу. Така тряба да напиша.

Елисавета. Да донеса ли мастило и хартия?

Драгоданоглу. Донеси по-скоро. (Тя тръгва, но се спира при вратата, щом се заговорва.) Още неприятност: канят ме в двореца на вечеря. Пристигнала е една чужда мисия.

Елисавета. В двореца.

Амели. Зная, белгийска — да нотифицира възшествието на новия крал.

Драгоданоглу. Да… Елисавета, казах ти да донесеш мастилото! (Тя излазя.) Сега тряба да откажа. За пръв път ме канят…

Амели. Можете ли да помислите друго!

Драгоданоглу. Бай Марко също тряба да е канен. Разбира се, той няма причини да откаже… (Чуе се стон.) О, да би могла да се подигне…

Амели. Бедната, тя вече доста дълго почива; има четвърт час.

Драгоданоглу. Лекарите казаха, че няма никаква надежда. О-о… Но где се бави жена ми?

Някой бутва вратата.

Амели. Ето…

Христо Христофоров се явява, държащ шапката си, поглежда леглото, после навежда глава и застава в очакване и съкрушение.

Драгоданоглу трепва силно, но в движението му се изявява само изненада.

Амели (го хваща за ръката и му шепне внушително.) Г-н Драгоданоглу, аз не се съмнявам в кавалерството ви…

Драгоданоглу (глухо). Заведете го при нея.

Амели. Г-н Христофоров! (Стиска му ръката.) Отдавна не съм ви виждала… (Ниско.) Моите съчувствия… (Отвежда го при леглото.) Ето стол, ако обичате. Ще ви оставим сами. (Към Драгоданоглу, който сам вече е тръгнал към вратата.) Елате да изпратим телеграмата.

Те излазят.

Христофоров (се отпуща на коляно край леглото и целува продължително ръката на болната) Мила, аз съм тук.

Мила (се движи вече). Не ги давам, пуснете ме!

Христофоров. Мила, аз съм тук…

Мила. Куклите са мои. Защо ги взехте? Те са мои!… Пуснете ги…

Христофоров. Късно ли дойдох? (Изправен). Събуди се, Мила!

Мила. Аз ги бях скрила. Аз ще ги пазя…

Христофоров. Не пазиш ли една искра съзнание за мене… (Допира лице до лицето и.) Една искра съзнание за мене!

Мила (с удивление). За детето!

Христофоров. Какво дете бълнуваш ти, нещастно дете!

Мила. То е щастливо…

Христофоров. Но аз и ти сме нещастни.

Мила. Аз ли?

Христофоров. Аз и ти.

Мила. Кой си ти?

Христофоров. Аз съм Христо… Христофоров.

Мила. А-а… Где сме ние?

Христофоров. В твоята стая. Сега дойдох.

Мила (в съзнание). Христо!… Аз съм много болна… Къде са другите?

Христофоров. Излязоха. Защо ти ме… наказа така?

Мила. Аз исках да дойда при тебе. На улицата — изведнаж се уплаших. Аз идех при тебе, защото не ме пущаха в Русия и ме насилваха за друго… Стефан ме хвана за лакътя. Трамвая идеше. Аз не знаех какво да правя — и не помня помислих ли… когато трамвая идеше… Две големи огнени очи ме ослепиха и привлякоха… После, като че някой ме блъсна много силно; някой ме блъсна… Аз сякаш полетях… Когато отворих очи, един лекар беше над мене. Не беше ли оня?

Христофоров. Кой?

Мила (съвсем отпаднала). Ти не знаеш. Аз няма да ти кажа. После — да… За какво приказвах?

Христофоров. За лекаря.

Мила. Те бяха трима. Те казаха… те казаха, че няма нищо. Вярвай, че няма нищо. Само свят ми се вие. Уморих се…