Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 44

Чудомир. Аз много добре чух, ти повтори: аутопсия.

Христофоров. Не! Или пък лекаря сбърка. От смисъла на всичко, което той разказа, излизаше, че тряба да се направи операция. Аутопсия се прави на… на мъртвец. Операция и аутопсия са две различни неща, не можеш ли да разбереш! Аз или лекаря, един от двамата сбърка. (Смее се неестествено.) Да, работата е съвсем инак. Зле е, разбира се, един човек, когато му предстои да се подложи на операция, която може да бъде и несполучлива. Но защо именно тая да излезе несполучлива? Един млад организъм издържа и най-рискованите операции. Ти дойде изведнаж и кой знае как направи, та съвсем обезумях! (Взема чашата с коняк, но я оставя, защото ръката му силно трепере и питието се разлива.)

Чудомир. Да питаме отново.

Христофоров. То се знае. Викай!

Чудомир. Кой номер беше?

Христофоров. Забравих. Виж там. Знаеш, в медицината има школи. Една школа лекува някоя болест по една метода, друга — по друга. Има френска школа, немска школа, понякога — английска, руска… (Иска да бъде подигравателен.) Струва си да има и българска някаква школа, колкото се касае до речника, и за нея операцията да бъде… аутопсия!!

Чудомир. Най-после. Буквите бягат от очите ми. (Звъни.) Ела, ти тряба да говориш. Кой е там? (Подлага Христофорову тръбата.) Говори!

Христофоров. Извинете, докторе. Пак аз, Христофоров. Вие казахте одеве — казахте, ще покаже… операцията, или? (Опира ръце о бюрото и впива поглед в Чудомира, който слуша отговора.)

Чудомир (в телефона). Само туй. (Дига глава бледен.) Аутопсията. (Христофоров отстъпва, олюлявайки се.) Доктора… той прибави: „Казвам ви откровено, защото вам може би тряба да се каже: имаме пред себе си не дни, а часове.“

Христофоров. Всичко се свърши. (Отпуща глава со затворени очи.)

Мълчание.

Чудомир. Христофоров, аз не се съмнявам в твоята мъжественост. Няма да си позволя празни думи на утеха, защото утешителните думи биха унизили скръбта ти. Какво да кажа! Аз ще повторя само, че не се съмнявам в твоята мъжественост…

Христофоров (равно, болезнено). Всичко това можеше да бъде и по-инак…

Чудомир. Но щом е тъй, както е сега, бъди храбър. И като ти говоря така, не мисли, че аз не страдам. Вие двамата — моите единствени приятели… Страдам за нея — и за тебе, Христофоров.

Христофоров. Само за нея, само за нея — като мене и колкото мене, чиято любов — може би излишъка от чиято любов я уби… нея, която толкова се боеше… Тя каза — то беше на гробището, тя каза…

Чудомир. Какво каза тя? (Не получава отговор.) Христофоров, аз ще повикам една кола. Да отидем у тебе, в къщи!

Христофоров (след мълчание, слага ръка върху рамото на Чудомира и отвръща глава). Всичко се свърши.

Чудомир. Ще повикам кола.

Христофоров (е доближил своето бюро и се оглежда, като че иска да си припомни нещо.) Аз сам ще си отида.

Чудомир. Ти имаш нужда да бъдеш сам.

Христофоров (опипва се, търсещ нещо у себе си, после отива към стъклото с вода и налива в чаша). Не се безпокой, аз съм вече господар на себе си. (Вдига чашата.) Видиш ли, ръката ми нито трепва. (Пие.)