Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 45

Чудомир. Бива ли да те придружа?

Христофоров (си туря шаиката.) Остани тук. Ще дойде писаря, кажи му да си иде.

Чудомир (малко смаян). Само за това?

Христофоров (блуждаещ). Исках да кажа… Да, тури, ако обичаш, ония книжа в ред, там, на масата. Ще си отида пеш. Това съвсем ще ме ободри.

Чудомир. Аз ще те придружа.

Христофоров (нервно). Остани тук, казах ти! Като дойде писаря, кажи му да заключи. (Спокойно.) Дай си ръката. Благодаря за винаги добрите чувства. И за услугите.

Чудомир. Христофоров, ти ме плашиш. Аз ще дойда с тебе.

Христофоров. Недей ме обижда, Чудомире! Сбогом! (Излазя.)

Чудомир (си изтрива сълзите, отива към телефона, звъни веднаж, отминава разсеян. Той взема чашата с коняк, в която са останали няколко капки, изпива ги и отива при телефона, дето се е чул ответен звън). Кой е там? Никого не искам! Никой не е звънил. Е, добре, никого не искам… (Блъсва сърдшпо слушалката, отпуща се в креслото и подпира глава на ръката си.)

КАРТИНА II

Стаята на Мила Драгоданова в дома на Стефана Драгоданоглу. В дъното легло.

Мила лежи едва видима от възглавници. Елисавета Драгоданоглу и Марко Петрович са прекьснали разговор и гледат отстрана към нея.

Амели Петрович е дала цяр на болната и отива при другите. Разговорите се водят тихо.

Петрович. Притихна. Заспа ли?

Амели. Повече занесеност, отколкото сън.

Елисавета. Боже! Вестниците какво ли няма да измислят…

Амели. Нека да оставим вестниците; те са най-последното нещо днес.

Петрович. Какви поводи, при такова нещастие?

Елисавета. Всичко могат да измислят. Но Стефан каза: „Тряба да привикваме.“

Петрович. Еднаж жена ми каза, че повечето хора у нас се раждали някак си привикнали на тия и други подобни неща.

Елисавета. Да видите пък Стефан колко се тревожи! Оная вечер той каза: „Като разсъди човек, всъщност, то е слава.“

Петрович (поглежда жена си). Да. Българска, гражданска и всякаква друга слава.

Амели. Мила се движи.

Петрович. Клето дете…

Елисавета (продължава). Само веднаж, в начало, като му казах: по-добре да не беше…

Петрович (прекъсва малко нервозно). И аз тьй мисля.

Елисавета. Той каза: „Да ми бере бай Марко греха.“

Петрович. За жалост. (Поглежда часовника си.) Той няма ли да дойде?

Елисавета. Излезе една минута, преди да влезете вие. На аптеката ли отиде…

Петрович. Той не ми трябаше за нещо. Исках само да видя как е това клето дете и да попитам ще се върне ли жена ми за обед.

Амели. Аз ще остана тук. Струва ми се, че не съм излишна.

Елисавета. Останете, госпожо, какво ще правим сами… (Въздиша.) Ох, какво ни направи тя! (Отива към леглото, взема едно стъкло с лек и го оглежда.)

Петрович (тихо). Но аз не виждам тук някоя особна тревога.

Амели. Само брата е слисан. Госпожата… не разбирам! Но той, господина — мисля, че се скри от тебе.

Петрович. Тъй ли?

Амели. Да. Затова — иди си.

Петрович. И добре ще сторя Има яд у мене — и не е момент… (Сочи с поглед леглото.) Дори и по тоя случай, макар че нямам право да се вмесвам…

Амели. Иди си. Аз ще остана. Болната сякаш става по-зле, щом някой от своите и се мерне. Макар че тя нищо не им говори — те сами се досещат и не доближават твърде.