Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 47

Елисавета. Колкото за това — и Стефан каза… Изправил се нощес над леглото и, гледа я и говори: „Да би се дигнала, нека прави, каквото ще, нека вземе, когото иска; сам ще ида да моля Христофорова…“ И плачеше, горкия, като някое дете…

Амели. Кой знае… как стават всички тия неща тук! Аз съм чужденка, но живея тъй дълго в България, че не се чувствувам вече чужда. И понеже привикнах да гледам през очите на моя мъж, аз намирам около себе си много работи по-добри отвсякъде другаде. Това е за моя резон. Колкото за чувството ми, понякога целия тукашен живот се отразява в него по един особен начин. В тая страна има много слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот — с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Тая сутрин, когато вашата слугиня дойде да ми извести за нещастието… слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма — както тук — онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук — в полите на Витоша.

Елисавета. Госпожо, зная аз, но какво да направя! Като помисля, че ако не беше оня…

Амели (нервозно). Не са ли това децата ви? Една врата се отвори. Вие съвсем ги забравихте, децата си.

Елисавета. И себе си забравих.

Стефан Драгоданоглу (влазя, с изпито лице и измъчен поглед). Колко е тъмно тук! Елисавета, да не са пуснати завесите?

Елисавета. Вън притъмня. Ще вали.

Драгоданоглу. Все тъй ли е?

Амели. Говорете по-тихо… Аз не забелязах подобрение.

Драгоданоглу. О-о…

Елисавета. Г-н Петрович дохожда.

Драгоданоглу. Отиде ли си?

Елисавета. Преди малко.

Амели. Той трябаше да бърза. Изпратихте ли телеграма на родителите си?

Драгоданоглу. Натопих писалката десет пъти. Не можах да напиша нито дума.

Амели. Но, г-н Драгоданоглу!… Те мъчно биха дошли навреме, дори ако вземат първи трен.

Драгоданоглу. Да би могла да се подигне…

Елисавета. Наистина, Стефане, това трябаше вече да се свърши.

Драгоданоглу (враждебно). Напиши ти, ако можеш, ти… (Към. Амели) Кажете ми как да напиша, моля ви се.

Амели. Телеграфирайте: „Мила внезапно заболя. Постоянно иска да види и двама ви. Тръгнете веднага.“ Те като родители ще помислят най-лошото — и все пак ще имат надежда. И ще дойдат наполовина приготвени.