Читать «В полите на Витоша (Трагедия в пет действия)» онлайн - страница 42

Чудомир Чипловски влазя плахо, сериозен.

Христофоров. О, господине, какво тъй без добър ден. Влезе, като че някой те гони. Що ново? (Към писаря.) Вземи ония книжа оттам — за редакцията.

Писаря. А телеграмата?

Христофоров. Да, ето. А картата — на, ще я предадеш лично на секретаря. Чакай. (Драсва няколко думи върху нея.) Най-напред телеграмата, после-в клуба. (Писаря излазя.) А та идеш от улицата; какво гледаш пък там?

Чудомир (много глухо). Аз…

Христофоров. Да не си осъмнал негде — и сега да те боли гърлото? Прощавай, днес аз съм малко възбуден, почти весел, и много приказвам. Знаеш ли; напущам партията.

Чудомир (прави няколко стъпки и промълвя). Горко ти…

Христофоров. Горко ми? Ти го изрече с такъв театрален трагизъм! Искаш ли в отговор една поетическа тирада? Азщесебронирамс любовта, ще издигна факела на разума и ще тръгна по пътища и кръстопътища да светя. Кому — няма да търся и избирам; защо — няма да се питам: като светулките, ония нищожни червейчета… Ако не съществува тъмнина, природата нямаше да ги създаде — тях, — каквито са — с техния дивен дар. Рожби на нощта, те светят в нея — и си отиват заедно с нея. От тъмнина идем и сред нощ вървим ние, човеците… Но челата ни греят! Нека ги изправим високо и — да светим с истината, която носим, или в пътя към нея. Любовта е броня на живота, а върховния разум, вложен и в най-дребното творение, е неговия смисъл или факел, осветяващ пътя към смисъла. Природата или дявола ни пращат да живеем и творим светлина, повече светлина; нека я творим през поколенията и вековете, защото това е нашето назначение — и нашия дълг. Вихрушките на площадното партизанство се оказаха декемврийски вихрушки за мене. Нов път ще намеря аз и ще светя с нова светлина: днес отново настана май в душата ми… В душата ми е ето тоя ден, който грее вън.

Чудомир. Просто ме е страх да ти забележа, че денят е много задушен и предвещава буря… Тъй щастлив ми се виждаш сега — и тъй оригинален… Аз имам нещастието да играя ролята на Балтазара.

Христофоров. Балтазар? Затова ли тъй упорито гледаш стената? Да не виждаш там някое „мане, текел, фарес“?

Чудомир. Бих предпочел Балтараза в историята от Балтазара в пиесата на Шекспира.

Христофоров. А-а, пажа, писмоносеца… Приличам ли аз на Ромео? Не бой се, ние нямаме намерение да мрем, да се самоубиваме. Но няма ли да намериш уместен някой цитат от Шопенхауера? Това други път съвсем не ти прилича, но сега — както си потъмнял… Аз не обичам твоя философ, той е много стар за млади хора… Да, ние нямаме намерение да се самоубиваме: не се плашим от спънките на живота и при това — сладко е да се живее. И подире, рисковано е да търсиш някого в задгробието… Съветвам те: никога самоубийство! То е подлост, измяна кьм живота. Разбрал бих — сам Шопенхауер да си е пръснал мозъка. При неговите идеи то би било, как да кажа… то би било не абдикация, а пълно тържество, освобождение на волята.